Филмът “Зимен сън”: болезнено пътуване към катарзиса и промяната

“Зимен сън”, реж.: Нури Билге Джейлан

Чехов и Зосима в Анадола

ЗИМЕН СЪН – последният филм на турския режисьор Нури Билге Джейлан (носител на „Златна палма“ от 67-ия международен кинофестивал в Кан, 2014 г.) е истинско монументално платно, което последователно се фокусира върху някои от основните проблеми на човешкото съществуване в техния най-многопластов характер. За същото спомага и дължината на лентата (196 мин), която е напълно „оправдана“ и успява да задържи по убедителен начин зрителското внимание. „Сънят на Джейлан“ не губи времето на публиката с излишни сцени и диалози, а е максимално съсредоточен в крайните основания на магичния свят, който обитава/създава. Режисьорската версия на филма е над четири часа, като авторът й, се е опитал да я съкрати оптимално за масовия зрител, така че да не се загуби почти нищо от оригиналния му творчески замисъл и композиционно цяло.

Действието в „Зимен сън“ се развива в Анатолия, където бившият театрален актьор Айдан има малък хотел, в който живее с младата си съпруга Нихал и със сестра си Некла. Животът на тримата е скучен и монотонен, но същевременно – подреден и удобен, благодарение на парите и земите, които артистът притежава. Последните са и солиден залог за уважението и авторитета, на които той се радва в рамките на патриархалния микрокосмос на турската провинциална среда. Както в по-ранните си филми, така и в „Зимен сън“, Джейлан изгражда един типичен за творческите си търсения образ – на мъжа на средна възраст, който преживява някакъв тип екзистенциална криза, докато се опитва да удържи целостта на света си. В този смисъл може да бъде направен паралел между последната лента на турския режисьор и филма му „Климати“ (2006 г.), в центъра на сюжета, на който се намира „невъзможната емоционална връзка“ между егоистичен и старомоден университетски преподавател и по-младата му съпруга.

В „Зимен сън“, обаче кинонаративът на Джейлан представя някои от по-характерните мотиви в творчеството му в нова светлина, прекъсвайки пъпната им връв с типичното за него камерно, капсулирано пространство – удобно за изследване на сложните емоционални процеси в една интимна връзка. Тъкмо напротив – второстепенните образи на наемателите на Айдан и гостите на хотела не са просто фон на действието, а допринасят за изграждането на дълбочината на образа на главния герой. Те играят ролята на един от основните двигатели на сюжета, с чиято помощ се придава крайна психологическа плътност и драматизъм на случващото се на екрана. По този начин се оформя и външният тематичен пласт на „съня“, в който героите са представени чрез своите емоционални състояния и страсти.

Преломният момент в лентата е, когато Некла не издържа и споделя пред Нихал, че животът в техния провинциален дом е непоносим (филмът е свободна интерпретация на мотиви от творчеството на Чехов – един крайно важен автор за концептуалните търсения и хуманизма на Джейлан). От този момент устоите на фалшиво и последователно поддържаната идилия започват неумолимо да се сриват, като нищо вече не е в състояние да запълни пукнатините в доскоро удобния живот на „чеховите герои“. Настъпва „моментът на истината“ – онази, която трябва да бъде казана и чута, за да могат действащите лица поне малко да се почувстват свързани един с друг в мъчителното пространство на болката и катарзиса.

“Зимен сън”, реж.: Нури Билге Джейлан

Истината в „Зимен сън“ играе точно обратната роля на тази отредена й от Джейлан в предишния му филм „Имало едно време в Анатолия“ (2011 г.). Там тя е показана под формата на непосилно бреме за хората, притежаващо разрушителния заряд да прекършва съдбите им. Заради това „лъжата“ е представена като акт на обич и милосърдие в често пъти жестокия свят на сложните човешки взаимоотношения. В „Зимен сън“ е точно обратното – единствено истината е призвана да освободи хората от унеса на мъртвешкото им ежедневие, който ги прави безчувствени, празни, неавтентични и на свой ред – вътрешно мъртви. В този смисъл тя е показана от турския режисьор и сценаристката на лентата – неговата съпруга Ебру Джейлан (която взема участие в писането на сценариите на повечето му филми) като безалтернативен път към спасението и истинския, пълнокръвен живот. Истината в „Зимен сън“ е болезнено пътуване към катарзиса и промяната, в което героите са обречени да се хвърлят презглава именно по логиката на своя стремеж към личностно оцеляване и инстинкт за самосъхранение.

Друг много важен тематичен център на филма е проблемът за злото и смирението. Мислейки за бившия си съпруг, Некла стига до извода, че не е трябвало да се разделя с него, въпреки алкохолизма и трансгресивното му поведение. Нещо повече – тя съжалява, че не е търпяла слабостите му докрай и дори, че не му е поискала прошка, за всичко, което им се е случило. „Достоевщината“ на Некла за брат й и жена му идва по линия на турските сапунени сериали, с които запълва понякога свободното си време. В действителност, обаче в „Зимен сън“ се проявява и още едно мощно влияние върху Джейлан идващо от руската класика – това на Достоевски от „Братя Карамазови“ в лицето на стареца Зосима. Във филма си режисьорът последователно и целенасочено акцентира върху нуждата от смирение и саможертва, чрез които да бъде постигнато изкуплението на „своите и чуждите грехове“. На другия полюс е Айдан, за който злото просто трябва да бъде неотклонно унищожавано. Бившият актьор възприема себе си за нравствено извисена личност, която се ръководи в мислите, чувствата и действията си от самопонятните императиви на добродетелността и морала. Моралността на Айдан в действителност, обаче само обрича хората около него на нещастие и не е в състояние да отличи/защити доброто от злото, нито истината – от посегателството върху нея. Както в случая с коня, който се опитва да опитоми, той не е в състояние да разбере и обича другия в неговата свобода и уникалност. Точно обратното – героят на Джейлан е трагично обречен да унищожава заедно със злото и човешкото в човека, което последователно потъпква, осъжда, разобличава и в крайна сметка – заличава.

Зимата е особено важен образ за турския режисьор. Тогава всичко е студено, бяло и оголено до своята същност и крайни основания – най-мразовитите месеци на годината, отношенията между хората се изострят, стават по-честни и истински, и… малко по малко се сриват. Нихал се огъва под натиска на силата, която Айдан упражнява върху всичко и всички, и се отказва да се бори за своята свобода. В безпомощността и примирението си, тя обаче успява да му разкрие истината – той смазва и задушава живота около себе си със своята добродетелност. Това е показано недвусмислено и чрез образа на брата на имама – Исмаил, който бива унизен и пребит пред сина си от хората, които отиват да вземат имуществото му, защото не е платил наема за земята, която ползва, на Айдан. По този начин този „грешник“ се превръща в поредната жертва на правотата и морала му и бива унищожен като личност, защото му е отнето правото на човешко отношение и бива поруган и изоставен сам в своята немощ, злоба и алкохолизъм.

По парадоксален начин „Зимен сън“ е „най-християнският“ филм на Нури Билге Джейлан. Режисьорът убедително налага идеята, че само истината, колкото и болезнена, и мъчителна да е тя, може да ни направи свободни, а ако човек се бори със злото с насилие, ще се превърне в проводник на същото това зло и в крайна сметка – в жертва на добродетелите и морала си. Липсата на любов не може да спасява, а само да осъжда, като единственият път към катарзиса е смирението. Само то може да предпази жертвата от престъпника и да защити последния от самия него. Човек трябва да поеме върху себе си греховете на другия и да се превърне за него в огледало, в което той може да се огледа, без страх, че ще бъде осъден, а с надеждата, че може, макар и незаслужено, да бъде поне малко обичан. Както казва Сталкерът в едноименния филм на Тарковски – „слабостта е велика, а силата – нищожна“. И спасява единствено това.