Всеки буркан lekvár – юмрук в лицето на империализма! 

Производството на домашен запас от буркани със зимнина от сладка и зеленчуци е характерен белег на домакинството в държавите от бившия Източния блок. Въпреки че по онова време България официално e страната с най-голямата консервна индустрия на Балканите, дойде ли есента огромна част от градското й население запрята ръкави, за да вари буркани с чушки и компоти. Това е илюстрация не само за зле функциониращата планова икономика по времето на соца, но и пример за това как политиката оформя частни живот и взаимоотношенията на ниво семейство и общество. Тази седмица в Ретроград ще проследим именно спецификата на тези връзки. Променили ли са те днес, когато супермаркетите изобилстват с продукти от всякакво естество, националност и продукция. Представяме ви текст за производството на lekvár – домашно унгарско сладко – на София Касиди, в превод от английски език на Симеон Младенов. 

С любов от Унгария: социализъм и морална икономика на домашното сладко

По време на социалистическия режим размяната на буркани с консервирани плодове из домакинствата в Унгария е много характерна практика. Тя може да бъде разгледа като икономически способ за справяне със ситуацията, както и като форма на взаимопомощ между роднини и приятели при подготовката за дългите зими или с оглед на възможния недостиг на храна. Пестеливостта и активното участие в обществените мрежи за взаимно оказване на услуги са основни умения за домакините. Доказателство за това е ежегодното пълнене на буркани с плодове и зеленчуци, скупчвани високо по рафтовете на килера.

Складиране. Снимка: София Касиди

Спомените ми за Унгария са в силен контраст с преобладаващата представа за сивотата и хомогенността на Източния блок. От началото на 90-те със семейството ми пътуваме до селото на дядо ми (на източната граница на страната) за лятото, когато от дърветата в двора вече започват да падат узрелите череши, праскови и джанки. Спомням си как дядо ми ежедневно носеше на трапезата вкъщи огромни разпукани пъпеши, които поглъщахме, и наистина изобилието от сладост често ми се струваше завладяващо, а вниманието на баба и дядо – почти задушаващо. В който и ъгъл на къщата да се скриех, скоро бивах последвана от неизбежния звук на чехли и фигурата на дядо, който носи стара сладоледена купа, преливаща с блещукащо червено френско грозде от градината.

В градината. Снимка: София Касиди

В края на посещенията ни бяхме изпращани към южен Лондон с буркани с lekvár – домашно сладко, внимателно увито от баба ми във вестник. Макар че майка ми често възразяваше, ние раболепно правехме място в багажа си и ги складирахме забравени в дъното на шкафа. И чак когато започнах работа върху изследователски проект преди година, започнах да разбирам защо въпреки вече отдавнашния срив на Съветския Съюз, унгарските жени продължават да отделят значително време и енергия, за да правят lekvár и да участват в размяната му – било то между роднини, или не.

В цяла Унгария много хора от по-старите поколения продължават да отглеждат плодове и някои зеленчуци било в градините си, било в покрайнините на града. Припомняйки си традиционната етика на стопанската самодостатъчност, собственото произвеждане на храната се свързва с изграждането на достойнство и гордост. И докато някои домакинства все още разчитат на продукцията за препитанието си, за повечето то е лежерна дейност в края на седмицата. Наличието на годишни сезони означава, че по всяко време от годината домакинството ще има достъп до един вид плодове – да ги дадат на приятели, да ги продадат на пазара или да ги направят на lekvár.

Сладост!
Снимка: Рая Раева

Отглеждането на плодове на унгарска почва е силно противопоставено на вносните стоки и най-вече на тези, купени от супермаркета, отразявайки по този начин разширяващия се обхват на националистическите чувства във все по-глобализираща се Европа. Например местният пазар е разделен на унгарска и не-унгарска част и всички жени, с които говорих отказват да купуват каквото и да било от не-унгарската. Като отидох с по-възрастната ми приятелка Джулия на седмичното ѝ пазаруване в унгарската част на пазара, забелязах, че той е колкото място за общуването лице в лице и укрепване на взаимоотношенията чрез бъбрене и размяна на рецепти, толкова и възможност да откриеш най-качествената унгарска продукция.

След като плодът за lekvár е отгледан или купен, той се вари със захар за около 6 часа преди да се сложи в бурканите и да се охлади бавно, след което може да бъде съхраняван с години. Децата имат склонността да бъдат главните получатели на lekvár и наистина много жени след раждането на първото си дете започват да го правят в несъзнателна, почти естествена прогресия. Отхвърляйки консервираните сладка̀ от супермаркетите, майките хранят децата си със сладък домашен lekvár, намазан на палачинки, разбъркан с кисело мляко или сложен в сладкиши.

Обиколил кухните на много домакини, lekvár е наличен до известна степен в почти всички домакинства. В няколко случая ми беше предложен в малка купичка с лъжичка – жест, който възприех като признание, че съм възприемана като близък роднина. Размяната на lekvár не е ограничена до връзката майка-дете, а е протича и сред не-роднини като социален опит за нови връзки. Естер – възрастна дама без деца – се оплака, че никога не е могла да прави lekvár, което загатва здравата връзка между правенето на lekvár, и семейството. Все пак всяка година тя се опитва да подобрява своя lekvár, за да го споделя с близката ѝ група приятелки, които ѝ дават в замяна техни буркани, напълнени по собствените им рецепти.

Снимка: Рая Раева

Така размяната на lekvár в Унгария днес означава нещо много повече от утилитарното запасяване, толкова ценено в социалистическата ера на бурканената икономика. Във все по-глобализиращият се свят, в който семействата са разделени от държавните граници и супермаркетите предлагат само отчуждаващи хранителни стоки, баба и дядо продължават да ми дават lekvár като образец за храна, направена от чисто унгарска продукция и превърната чрез съвместната им дейност в удоволствие за сетивата. Консервирането на бурканите позволява  те да бъдат транспортирани обратно в Лондон. Така, lekvár изпълнява и другата своя функция – да укрепва семейните връзки отвъд границите, да запазва традицията.

Както се вижда в случая на Естер обаче този поток не е ограничен до роднини, а свързва и хора без роднинска връзка, като помага да се поддържат връзките и хоризонтално, а не само вертикално през поколенията. И заради това – пояснява тя – lekvár е толкова по-добър подарък в сравнение с шоколада или цветята, защото споменът за човека, който го е направил, ще остане у получателя. Не е нужно да споменавам, че бурканите с lekvár на дядо в дъното на шкафа отдавна са празни…