„Времетраене“ – стихосбирка за многопосочността на времето и хората

„Времетраене“ е стихосбирка на Невена Борисова, издадена неотдавна от издателство „Пергамент“. Невена е родена през 1987 г. във Велико Търново. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”, следва и социология и магистратура „Литература, Кино и Визуална култура“, както и икономическа специалност в същия университет. През 2009 г. стихосбирката ѝ „Бавни портрети“ печели Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет” и Националния поетичен конкурс „Млади гласове“, Каварна. Носител на различни отличия за поезия, включително Фондация „Св. Кл. Охридски“ и Национален младежки конкурс „Веселин Ханчев“. Създател и съ-редактор заедно с Ели Видева на виртуалната страница за поезия „Архипелаг“.

Представянето ще бъде на 15 септември от 18:30 часа в Литературен клуб „Перото“, НДК, а по-долу следва откъс от разговор с Кармен Манукян по повод книгата в „Нощен Хоризонт“.

Защо „Времетраене“ за заглавие на книга с поезия?

Това е нужно универсално заглавие. Мисля, че всеки се вълнува от времетраенето. От времетраенето на всичко – на самия него, на определено събитие, което е важно за него. Спомените имат времетраене. Дори се вълнуваме относно трайността, от продължителността на определени събития от бъдещето. Тази трайност е нещо, което човекът обитава и понякога изживява къде болезнено, къде радостно.

В едно от стихотворенията говориш за посредственост? Как се гледате една друга?

С надежда, че стоим на известно отстояние една от друга. Мисля, че човек винаги трябва се страхува да не би да сгреши, да се подхлъзне, да не изпадне в клишета, да не изглежда глупав сам за себе си, или ако сам зърне образа си в такова състояние, трябва много бързо да излезе на повърхността. Човекът трябва да се съизмерва с посредствеността и да я държи на разстояние.

Обикновено казваме минало, настояще, бъдеще. Ти защо си подредила трите части „Днес“ , „Вчера“, „Утре“ във „Времетраене“?

Времето на всеки не е еднопосочно… Понякога днешният ден е изпъстрен с мисли и последствия от вчерашния ден, и обратното – утрешният ден бързо става днес. Така че, чисто житейски, в тези разделители има стихотворения, писани от различни периоди от последните може би осем, девет години. Но да, всеки разсъждава за себе си в тези категории, и за другите хора – също. Животът ни е разделен на тези три страховити части. Може би най-важното е да не се страхуваме от нито една от тях, а да ги изпълваме със смисъл. Така си мисля.

„Натюрморт с жена“. Където го видя? (име на едно от съдържащите се стихове)?

Наистина, заглавието е донякъде заплашително. Това са взаимоизключващи се образи и идеи. Заглавието предполага идеята, че хората могат да бъдат „вкаменелости“, колкото и това да не ни харесва, или застинали образи, ако трябва да използваме по-художествени думи. Така например портретите или нещата, които виждаме като отпечатък от времето, всъщност не съдържат толкова много човека, по-скоро са негов отпечатък.

А коя дума описва точно твоята философия?

Търсене. Намиране. Или вървене, ход.

Как се ражда едно стихотворение?

Това е най-несигурната почва, на която стъпваме, когато се говори за поезия. Най-мистериозният момент. Много поети са разказвали как им е дошла идеята за определено стихотворение. Макар че поет е силна дума, не бих говорила за себе си по този начин сама. Но как се ражда едно стихотврение… Различно. И все пак, като цяло, повечето хора споделят сходни неща във връзка с усещанията си за това. Странното е, че понякога то се излива полуготово в съзнанието. Това е един от феномените. Дали преди това то, подобно на глина, се е изпичало в съзнанието? Как изведнъж се подава изведнъж на повърхността. Това е загадка, но е факт, че някаква върволица думи вече е изкован образ понякога, изниква пред човека просто, докато се разхожда… Това е архетипна ситуация. Човек се разхожда и се изтъкава някакъв образ, определена история, в главата му. И много често, ако не е записал текста някъде, рискува да го забрави. Така че това е една тайна… Как се ражда едно стихотворение…

***

Зазоряване

Как ще пишеш, ако не си искрена, 
каза поетът и отпи от чашата си.
Дъното й проблясва, а вечерта плава към 
нескончаемото си повтаряне, отронват се 
безкрайните метафори за нея като златни люспи. 
Бих му казала за детството, 
за непрочетените книги, празните дни, 
за някогашното бленуване по него, печално кратко впрочем,
за хлебарката в квартирата и за страха от моята посредственост.
За брат ми, който остарява. 
Вечерно зазоряване поляга на челото ми, но
все още тъмно е.

Отпивам от моята чаша и замълчавам.

Монолог под небе

Аз крия погледа си.
Увивам го като папирус във палтото.
Защо му е на някого да знае за тъгите ми,
утаяващи се в езеро и устремени
към несъществуващото дъно.
С небето сме във хладни отношения,
изпраща ми светкавици понякога,
прижуря над главата ми и одимява я
с дъжда си заядлив.
Нещастията, казваше ми някой близък,
са тъй типични за света,
и Бог понякога ни изоставял.
А след като понякога го няма, има ли го,
питам аз и ме поглеждат укорително свещеници.
Ще почнат да ме уверяват те и да треперят
над думите ми като над детенце уродливо.
Ще казват те,
че всичко има смисъл, и скръбта,
обагрените копия на суети и власт
и вилите настръхнали на бедността.
Аз пия днес за обясненията,
затуй, че болни сме и няма лек.
И лутам се из улиците пещери –
напомням прилеп, искащ да е гълъб.
С дъха си заскрежен аз търся
да промълви къпина,
да светне някоя звезда над мен,
или усмивка
снизходителна.

Дъждовник

Живее край река
и често се оглежда в нея,
като в ласкави очи на майка, друг път –
в лъскавото свое огледало.
Сравнява камъните със петната си,
присмива се, понякога му става жал за рибите,
които са безкраки.
Стъмни ли се, протяга той език нагоре,
към звездите,
със острото си зрение облизва близките обекти.
Щастлив ли е животът на дъждовника?
Това не знае нито той, нито реката,
нито дъждът, опитващ се да види
черните петна или пък жълтите
ще победят на шаха по дебелата му кожа.
Вероятно ще се разбере
от количеството на отровата,
която тайно е събирал във жлезите си,
която той ще отдели, щом върху гладък камък
го настъпи някой.
Ако е щастлив, ще се обърне,

ще има сили да изтича до реката.

Какавида

Ние сме
неизбежно това,
което не сме.
И това постоянно отлагане
във времето, на времето,
ни създава, с неговите пясъчни
ръце, клещи, часовници.
Всички тези пеперуди са клишета –
нека си кажем истината,
тихо,
как живеем,
как обичаме,
как се стремим към щастието.
Подобно какавида,
която
непрекъснато
се затваря.