Влъхвите от Изток се возят само с ОК Супертранс

Когато вижда окейката на бензиностанцията, просто няма какво да направи – вдига ръка с отработен жест, с който толкова пъти бе спирал таксита на улицата, затичва се, защото бакшът нещо не му обръщаше внимание, и хваща предната врата точно преди онзи да е излязъл на Околовръстното.

– До Толстой ще ме метнеш ли? – пита както стотици други вечери, винаги с увереност, че ще го вземат, защото курсът си струва.

Бакшът първо посяга да заключи вратата, очевидно объркан от изскачането в гръб. После обаче оглежда пича внимателно, преценява го – само както един бакш го може – и със също толкова рутина посочва предната седалка. Но все пак иска да види, че клиентът ще може да си плати – с такива курсове винаги си има едно наум.

Пичът няма достатъчно в себе си, но веднага вади сребърната си Виза и предлага да минат през някой банкомат в центъра, така или иначе им е по път. Бакшът го поглежда още веднъж и пуска една небръсната усмивка в стил от него да мине: ще се возят, къде ще ходят, пък и от празни курсове никой още не e  изкярил. После започва обичайното разпитване, не че му е работа, ама все пак лаф да става, има бая време, докато стигнат…

Пичът не е от хиперприказливите и по-скоро от учтивост обяснява как от четири години е между София и Виена. Споменава го само за да каже, че австрийските таксита въобще не ги харесва, возил се бил не повече от три пъти и му излязло колкото с български бакш от тук до там, луда работа. И понеже не иска още отсега да тръгват да си мълчат, веднага се сеща да прехвърли топката, така или иначе стана дума, удрят ли се често такива курсове, винаги съм се чудил…

– Ако имаш късмет, разбира се, че се удрят – отговаря бакшът точно докато отбиват от Околовръстното. – Особено на летището, ако успееш да се закачиш на стоянката де. Идва некой като тебе, живел по чужбина, скъсал се от пътуване и прекачвания, чeкал сто часа да сменя полети, и като кацне, вече толкова му е писнало, че последните двеста километра ме взима мене. Нищо че преди това хиляда пъти е сравнявал офертите за билети, че да мине с двайска по-късо. И ще кажеш, че е пръчка, и наистина е, ако минеш през диспечер – там си има тарифа, по лев и нещо на километър, нали требва и връщането да го сметнеш. Обаче мене така направо ако ме хванеш, ще се разберем и по-евтино.

Мрежести пътешествия. Снимка: Minimalistic Sofia

Вече излизат от индустриалната зона и по стълбовете все по-често присветват коледни звезди. Завалява тих сняг. Вместо „Джингъл Белс” обаче дрънка единствено бакшът:

– Ама има и друго… Преди три години, летото, ме викат на адрес горе от Вапцаров за Гео Милев. Закарвам го аз човека, а онзи: чeкай ме десет минути, и продължаваме. Аз му викам: ще те чакам и двайсе, само дотук да се оправим. И той си плаща – всичко точно, че и отгоре. Пък след малко наистина взе, че слезе и вика: Тасос знаеш ли го къде е? А аз: джипиесът го знае, имам и на Гърция, и на Турция карти, и накъдето се сетиш. Като имаш, вика, значи да не те мислим. И директно ми брои седем по сто в ръката. Даде ми един диск с няква музика, дето да не ти казвам к’ва беше, три дена ме боля главата. И само спряхме в един денонощен да си вземел ром с кола за пътя, и направо към Тасос.

Стигаме Кавала към пет и нещо, точно за ферибота, аз така и си го бех изчислил, и му викам: връщам ти едните сто, нема к’во да хабим пари да качваме колата, пък там пак ще си хванеш такси. А онзи: в никакъв случай, мацките тебе требва да те видят, всеки знае с кайена да дойде да ги оправи. И взехме ферибота, той право при тия мацки, а те като отвориха едни усти… не знам кога ги затвориха. Аз докато бех там, не успяха. Ама едно време всеки имаше пари, друго беше…

В центъра всичко свети с най-доброто, което неонът и останалите благородни газове в крушките могат да предложат в чест  на Витлеемската звезда, показала пътя на тримата влъхви от Изтока към мястото на Рождеството, a покрай тях и на всички нас. Спират пред банкомат, пичът слиза и тегли колкото ще му трябват.

– А на мене съквартирантът ми обясняваше веднъж – сеща се, когато пак се връща в окейката, – че някакви пичове хванали от улицата такси, мисля, че от Ботев при Петте, и се закарали направо в Амстердам… Не го вярвам, ама на него са му показали касовата, знаеш ли ги как са се били направили…

– Ама чакай бе, аз до Амстердам съм отказвал, ако щеш ми вярвай, – като изригна оня вулкан в Исландия и всички полети ги беха спрели. Рейсовете пълни, влакове също нема, нали помниш? И ме хваща един и вика: оправяй се, че требва до Лион да ме караш, имам дело утре, на живот и смърт. Казвай колко требва да ти дам. Клиентът плаща, нема страшно! Само фактура да има.

И аз тоя път звъня, щото нема как да му пусна фактура. Диспечерката казва колко е – два-три бона, нещо такова, вече не помня точно. Едно кафе, и тръгнахме. Аз осем часа, после той, а аз отивам отзад да спя; после пак аз и то нали от Ниш нататък си е все магистрала, ти знаеш – стигнахме навреме, всичко точно, бате. Ама на връщане вече бех сам, тегава история. А па то по паркинги да спиш зимата, въобще не си е работа. Както и да е. Точно вече ще влизам в София, и диспечерката звъни, вика: ти нали беше по дългите – тука един иска до Амстердам да го водиш. Е, викам, златна си, ама не мога. Досега съм пътувал – дай го на некой друг. Така че не ми викай за Амстердам, аз дотам съм отказвал, на чорбаджията едвам го връщам лизинга и въпреки т’ва – отказвал съм, така да знаеш.

– Ама гледам сега не си отказал?

– Е, сега, немаше как. Човекът ме викна за летището, беше за тия, ранните полети, нали се сещаш, от пет и половина. Спирам долу, звъня на пожар, а онзи – едвам слиза, коледно парти ли е имал, к’во ли. И всичко точно – закарвам го, отивам да отворя багажника, подавам му куфарите, а той – ама без да ги е отворил, без нищо: ей, т’ва уиски, вика, забравих подаръка на племенника. Връщаме се! Аз натегам яко, ама пичът живее чак горе в Бояна, и то на една пряка… нема такъв лед ти казвам. Докато отидем, докато се качим до тех, докато се върнем, и те затворили и врати, и гейт, и всичко.

Аз си бех на стоянката да чекам некой за обратно, а ми идва пак тоя и вика: нема как – за днеска нема билети за Виена. Всичко е заето, така че – излезе ти късметът.

И тръгнахме – в седем бехме на границата, в единайсе – на Белград. Там му викам: или спираме на некой мотел, или ти хващаш геврека. И онзи – ама той поспа неколко часа и си му беше минало уискито вече – си кара докъде Унгария. Магистрала нали е, нема какво да я бавиш, и оттам – пак аз. Пускам джипиеса във Виена и направо с подаръка при сестра му и племенника. Аз още три часа почивка на един паркинг, малко редбул, че да свежна на бензиностанцията, и точно да тръгвам на обратно, и ей те тебе.

– Какво да ти кажа, друго си е Коледа в София.

– Друго си е, верно е.

Пичът ще има време и да обясни как шефовете му резаци го прецакали с дежурства по празниците и как днес точно за две секунди бил решил, че тяхната няма да я бъде. Ще попсуват и австрийците, после и българите – и тук, и там. Ще има време за всичко. Но първо ще спрат, защото, докато са на светофара пред Ратхауса, бакшът вижда в страничното как някакъв друг пич изскача от една от будките на коледния базар и се скъсва да тича, за да хване окейката, да отвори вратата и да каже, както толкова пъти преди, винаги с един и същ отработен тон:

– До Дружба при езерото окей ли си, шефе?

– Окей съм, ама първо сме през Толстой – усмихва се с небръснатата си усмивка бакшът. Изчаква го да се качи отзад, включва пак на скорост и тримата продължават в Тихата нощ напред към София^[1].