Викането е като мълчанието – никой не го чува

Сирийски имигранти прекосяват желозопътните релси, след като са преминали сръбско-унгарската граница. Септември 2015 г. Източник: Laszlo Balogh, REUTERS

на Наби Алшик, който ме научи, че всички на тази земя сме еднакви,

само че някои имат малко повече късмет от други

В света, в който живеем днес е толкова лесно да съществуваш сам, независим от другите. Започнали сме да губим нуждата от с-дружаване, с-ближаване, съ-преживяване и въобще всички онези действия, за които винаги са нужни поне двама. Да споделиш красива гледка, да разкажеш история, да подариш радост, да дадеш, нещо от себе си. „Живеем в моно свят!“ пее Свилен от Остава и Боже, колко е прав. Като същински острови, съществуваме сами за себе си, интересувайки се единствено от собствените си нужди и интереси, разделени един от друг, пръснати в океана, независещи от никого и не търсещи връзка с останалия свят. Погълнати от собственото си ежедневие, започна да ни се струва тввърде скъпо да отделяме време и грижи за някой друг и точно за това съвсем нарцистично насочваме цялото си внимание… към нас самите.

БЕ-ЖА-НЕЦ!

Тази дума залива не само националните, но и световните медии в последно време. От сутрешния блок, вестника в обедната почивка, вечерните новини, да ето! Явно нещо се случва. Само че „Викането – както казва Иван Радоев – е също като мълчането – НИКОЙ не го чува.“ Така се случва и с викането на националните медии, които всекидневно ни обсипват с нови статистики и цифри остносно бежанската вълна. Цифри, които обаче, ние не просто не чуваме, ами направо ни отблъскват и изграждат неприязъм към цялата тази тема. Честно казано, не знам дали заради начина, по който беше представена информацията, дали заради моето островническо живеене или социалната ми неангажираност, но не се жегнах от цялата тази история . Знаех, че нещо се случва, но то бе толкова далеч от мен, че по никакъв начин не можеше да попречи на райското ми живеене на моя личен остров.

Няколко месеца по-късно, случайно на една мрачна и студена Берлинска улица срещнах Наби, който ме накара да се замисля колко лесно забравяме един основен факт – че всички ние сме равни на тази земя, че никой не е по човек от другия и никой няма по-голямо право на живот, спокойствие, храна, любов и топлина. Наби е сириец, който преди няколко месеца заедно с част от сейството си се устаноява в Берлин. За жалост майка му и двете му сестри не успяват да избягат и все още са в Сирия. Е, бързо спираш да живееш сам на собствения си остров след като чуеш подобна история. История за огромни разстояния, изминати пеша, с мъничко храна и повече надежда, че и утре ще видиш изгрева, че някъде там сърцата на семейството ти бият с твоето. Но историята на Наби е само една от многото. Въпросът по-скоро е къде е отишла човещината в хората и защо така настървено търсим неща, които да ни различават и да ни отдалечават един от друг и все по-трудно намираме общото по между си.

До съвсем скоро думата БЕЖАНЕЦ означаваше човек, който е принуден да бяга от родното си място, защото животът му е застрашен. Тази дума свързвахме и с българската историческа съдба. Софийските улици Солунска, Пиротска, кварталът Гевгелийкси, всички те са били населени с бежанци и за това са кръстени така. Там са се намирали къщите и дюкяните на тези препатили хора. Почти вски от нас има роднина бежанец. Само няколко поколения назад са се разказвали страшни истории за това как са били прокудени от домовете си и как са загубили близки и обичани хора. И за това не мога да повярвам как може нация, в която всеки втори род има бежанска история да не помни и да не помага на бягащите от войната. Не е нужно да си голям историк, за да знаеш, че близо петстотин години сме били в една държава със сирийците и на един турчин сме се кланяли, дето се вика, една съдба сме делили. Не е учудващо при това положение, че те не искат да остават в Турция, а нелегално преминават през нашата територията и идват при нас. Ние сме им по-близки някак.

Тук в Берлин, а и в Германия като цяло, бежанската вълна е огромна и за това държавните сили правят всичко по възможностите си, за да се справят с прииждащите групи бежанци. Преди интеграционните лагери обаче, преди да ги учим на местния език, преди да ги попитаме защо не отидат някъде другаде трябва да научим себе си на нещо много по-просто. На разбиране и приемане. Защото бежанецът не е напаст. И той е човек, точно като мен и теб, само че с по-малко късмет. Бежанецът няма собствена земя, няма дом, а някъде далеч в родината му отдавна не е пригодно за живеене. И докато ние се отделяме нарочно от сушата, той просто търси бряг.

„Никой човек не е остров, затворен в себе си;

всеки е парченце от сушата, частица от океана;

и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява,

тъй както ако нос е бил отнесен или домът

на твой приятел, или пък твоят собствен;

смъртта на всеки земен жител ме отслабва, защото съм частица от човечеството;

така че никога не питай за кого бие камбаната;

тя бие за теб.“

– Джон Дън

Хубави са тези срещи, когато без дори да подозираш, човекът отсреща щраква нещо в теб и след тази среща вече не си същия. Сякаш ходиш малко по-различно и по-различно мислиш. Ето защо човекът не трябва да е остров, защото не отделянето един от друг, а сливането ни прави по-силни.

Вихра Шопова е участник в конкурса за есе “Човек не е остров”. Вихра е на 22 години, учи “Медии и Кинознание” в Свободния Университет в Берлин. Текстът й е сред отличените есета от нашето жури и редакторски екип.