София: На лов за книги

Снимка: Николай Николов, www.blindspot.bg

Цветът на книгата

Книгите! Те имат собствен живот. Раждат се, живеят, стареят, забравят ги, намират ги,  но никога не умират…

Събуден рано сутрин от една книга, която падна от рафта над леглото ми, се измъквам от съня си. Вдигам книгата. Заглавието е „Цветът на магията“ от Тери Пратчет. Не знам защо е там. Нито кой я е оставил. Пия кафе, а може би чай. Поглеждам новините и времето в нета. Очаква се да е студено и мъгливо. Обличам се в моята „втора кожа“ – тъмно палто, дънки, пуловер, ръкавици и черна раница, в която има две неща – таблет и „Възгледите на един клоун“ на Хайнрих Бьол. Потеглям! Време е за лов. Лов на книги!

Лов на книги ли казах? Не, на лов за истории! Защото тези книги не са на няколко месеца, а на над сто години! Преди Голямата война да унищожи българската идея за справедливост. Преди комунизмът и атентатите на единадесети септември 2001 година. Преди „Шарли ебдо“ и осезаемо разделена Европа на „Свобода на Словото“ и „Примирение“. Това е история за истории преди времето.

В метрото е претъпкано. Вторник е! Студентите, качващи се от метростанция „Г. М. Димитров“, се отправят да учат в библиотеките за наближаващите изпити. А аз – не! Няма значение, че съм студент и имам да чета. Днес имам по-важна работа.

Викът на Юго! – Антикварните книжарници са тези, оцелелите малки пространства, в които все още съществува историята в истории. Влезеш ли вътре, ставаш част от тях, от тяхното битие.

Като един малък Бастиян Балтазар Букс търся приключение, което да си навлека. Слизам на Университета и се отправям към първата спирка на истории – Книгопродавницата. Тя се намира в дворче на бул. „Васил Левски“, непосредствено до гробницата на Александър I Батенберг. На пръв поглед прилича на обикновено магазинче за книги, издавани главно от несъществуващото днес българско социалистическо издателство „Народна култура“. Но вътре се намират съкровища на френската литература – Юго, Жан Жак Русо и куп други автори автори, гледащи спокойно изпод заглавията на романите си. И ако „Les Misérables“ не допада на българския откривател, то „Събраните съчинения на Христо Ботьов“ и „Подъ Игото“ на Вазов от тридесетте години на ХХ век са като слънца сред огън.

Книгопродавницата на бул. “Васил Левски”
Снимка: Иван Шишиев

За мен истинските съкровища на тази антикварна книжарница са два „Възкресника“, единият от края на XIX век, дело на Манасий Поптодоров, а вторият от 1905 г. от същия автор и с ръкописно допълнение от страна на ученик на Софийската духовна семинария. И докато първата проследява историята на българската певческа дейност, втората е за историята на самата книга, с всички драсканици по нея, поправки и препокривания. Един шедьовър, достоен за разказ от Джеймс Джойс.

Но за човека-книжен плъх всяка една книга е безценна, като нов Пегас.

Братята Дисни говорят – Приказките заслужават вниманието на масите, били те народни или не. В днешно време Уолт Дисни е марка, свързана с най-влиятелната филмова компания в света, и името на човека, създал Мики Маус. И ако списанието, наречено на малкия мишок, започна да излиза едва с навлизането на демокрацията поради ограничение от страна на властта на Живков, то малко хора знаят, че името Уолт Дисни за пръв път е споено с българската история през 1942 г. Едва 5 години след като „Снежанка и седемте джуджета“ става най-касовият филм на годината, а малко по-късно бива награден с почетен „Оскар“, придружен от седем малки оскарчета. За да разкажа тази история, излизам от Книгопродавницата и се втурвам към ул. „Иван Вазов“.

Вазов. Единственият автор в книжовната ни история, който е наричан от хората просто „дядо Вазов“. Почитта към „патриарха на българската литература“ е огромна, но все пак това не е история за него, а за книжарница на улицата, където той е живял и която сега носи неговото име. На тези протрити и износени плочки има едно книжно средище, наречено Алба, което свързвам не с Иван Вазов, а с Уолт Дисни. Тук е домът на „Слончето Елмер“, една малко позната детска книжка. Илюстрациите са на самия създател на Мики Маус – Уолт Дисни, а преводът е на Димитър Симидов, автор на първия химн на ПФК „Васил Левски“. Разбира се книжарницата разполага с много по-стари и редки издания. Но аз се докосвам до гения на Дисни, преди да се прочуе сред киносалоните на София, защото преди „Цар Лъв“, „Покахонтас“ и малко след мишока Мортимър е било тъкмо слончето Елмер. И като стана дума за слонове…

Слонът на улица Шишман или приказка без край.

Улица „Шишман“, кръстена на последния български владетел на Търновското царство, е тясна и пълна с барове, ъгли, диагонали, две училища и една книжарница за английска литература улица. Elephant Bookstore. Това не е антикварна книжарница в точния смисъл, но определено е история в историите. Тук можеш да намериш абсолютно всичко – К.С. Луис, Джон Р. Р. Толкин и Стивън Кинг в оригинал. Броеве на световно известни списания като „The New Yorker“ и „National Geographic“. Романи, комикси, научна литература, както и книги с автограф от писатели, сред които Тери Пратчет и Нийл Гейман. Тази книжарница е същински тунел, водещ към Лондон. Намира се на територията на София, но не и на територията на България.

Elephant Bookstore на ул. “Шишман”
Снимка: Иван Шишиев

Страх ме е да вляза в нея, защото осъзнавам, че е опасно толкова книги да се събират на едно място. И само гледам през витрината едно влакче играчка, което стои неподвижно, чакащо новия си собственик да го напълни с въглища и да го пусне в движение. Тогава един човек ме кани вътре. Името му е Рубен и той е този, който пази хората от книгите или книгите от хората. Не се знае със сигурност, защото тук историята се оплита и никой не знае кой и какво е. Това е друга вселена, а книгата притежава нов цвят, различен от познатите ни.

И ето, тя е жива. Коя? Как коя? Книгата! Тя има собствен цвят, собствена миризма и звук. Говори, чува, вижда, живее за нас, а може би и ние живеем за нея. Тя е Словото, а ние сме листовете, на които се изписва то. Дали това е истина. Може би и цял живот няма да ни стигне, за да разберем, а може би… Може би вече го знаем!