Чудесата: Първородният грях на връщането към природата

„Чудесата“ (2014), реж.: Аличе Рорвахер

„Чудесата“ (2014) – вторият филм на Аличе Рорвахер (с който печели наградата на журито в Кан) е полуавтобиографична лента за живота на едно семейство откъснато от съвременния свят и неговите проблеми (без излишно да сантименталничи в контекста на въпросния факт). Филмът показва най-драматичните моменти от „жизнения път“ на младата Джелсомина – най-голямата от четирите дъщери на Анджелика и Волфганг, които притежават ферма за пчели в Умбрия. Въпреки че около нея е изградена по-голямата част от сюжета, останалите образи са умело вплетени и разгърнати в сценария, благодарение на нагарчащата им уникалност, хитро експонираща органичната им непосредственост.

Един от тези радикално своеобразни герои в „Чудесата“ е Волфганг – мъж, който по парадоксален начин се отнася крайно педантично към организирането на почти „хипарския“ живот на семейството си (дори се намеква, че преди са били част от флуидно лява комуна), опитвайки се да го запази от външно посегателство и влияние, без особено да се замисля, дали дъщерите му споделят подобен „антимодерен“ житейски проект и патос. Без да е особена изненада за зрителя, именно последното се превръща в повод за разгръщането на централния конфликт в лентата. Джелсомина е разкъсана между (авто)митологията на фигурата на бащата (с неговия вкус към реториката на „природата, независимостта и свободата“) и бляскавата обвивка на „прекрасния нов свят“, с който тя се сблъсква, по повод на провеждащо се в района телевизионно състезание. След като за първи път се докосва до „непосилната лекота на битието“ и екстравагантността на съвременния човек, дъщерята на постмодерното морално гуру изгубва душевната си девственост и постепенно започва да се оттласква от ценностите на семейството си и от аскетичния им начин на живот.

В особено решаващ катализатор за горепосоченото се превръща „яркият“ образ на Моника Белучи, която играе ролята на водещата на телевизионното шоу. Същата пленява въображението не само на Джесломина, но и на нейните сестри, заради странното си облекло и красотата си. Разбира се, Моника Белучи е облечена така, заради предаването, което се опитва да покаже „чудесата на природата“, които (според формата на шоуто) могат да бъдат (пре)открити  в автентиката на бита на провинциалните микрообщества. Телевизионното състезание се базира върху дионисиевата оргия на търсенето на смисъл в рустикалното, под формата на постмодерен тв ритуал, рекламиращ живота на село като „нещо вълшебно“, преднамерено идеализирайки го до степен на съвпадане с мокрите есхатологични сънища на съвременния ърбан човекоподобно обобщен персонаж.

„Чудесата“ (2014), реж.: Аличе Рорвахер

Силата на филма е в деконструкцията на подобни „имитиращи живота“ клишета, на представите на модерния градския човек за кравешкия барок на „виртуалното село“. Телевизионните образи на природата и красотата, обаче не могат да заменят реалността на чисто битовото ежедневие, в рамките на което да живееш на село, отглеждайки животни, пчели и растителни култури изобщо не е нито толкова приятно и лесно, нито толкова романтично. На практика единственото удовлетворение, което семейството на Джелсомина получава от своя (преднамерено и концептуално) тежък живот на аскеза, жертви и лишения е постоянният им и непосредствен досег с природата. Освен всичко останало и селскостопанската работа е толкова изтощителна и непосилна за младите момичета, че Волфганг взема на работа Мартин – проблемен младеж, включен в програма за рехабилитация.

Мартин извървява точно обратния вътрешен и външен път на този на Джелсомина – от града към селото. Урбанистичната среда със своите класически модерни пороци е съсипала отрано живота му и той има нужда именно от интимната задушевна атмосфера, която е типична за избягалото от съвременния свят семейство на Волфганг. Благодарение на същата, младият човек до голяма степен съумява да пребори у себе си симптомите на/последствията от най-тежките и хронични болести на съвременния човек – самотата и отчуждението.

Именно заради „обратният път“ на Мартин, Джелсомина преоткрива за себе си „достойнствата“ на провинциалния живот. Водещата на телевизионното шоу Моника Белучи сваля бялата си перука и й показва естествено изплувалата под нея черна коса. Модерният свят се оказва също толкова разомагьосан за момичето, колкото и патриархално-провинциалният. Джелсомина разбира, че животът отвъд оградата на бащиния двор е също толкова суров и болезнено тежък, но по друг начин. Момичето осъзнава, че идеализира съвременната градска цивилизация по същия тертип, по който телевизионното шоу прави това със селския бит. Това е и моментът на вътрешното помирение с решението на баща й (в добрите стари традиции на класическите „coming of age stories” тя започва да разбира родителите си), който практически го е взел  вместо нея. С първородния грях на връщането към природата.