“Племето”, реж: Мирослав Слабошпицки

“За любовта и омразата не са нужни думи.”

В първия си пълнометражен филм „Племето“ (2014) украинският режисьор Мирослав Слабошпицки опоетизира жестокостта на борбата за любов. Жестокост към себе си и другите, когато светът остава „глух“ за ударите на сърцето ти и бездушно/бездуховно „ням“ – в отговор на твоите отчаяни викове и обречени шепоти. Някои гледат на „Племето“ като на „Необратимо“ (Гаспар Ное, 2002) за глухонеми, други преимуществено го възприемат като обобщена метафора на мафиотизирания посткомунистически свят (нещо като „Асса“ на Сергей Соловьов, 1987).

В лентата на Мирослав Слабошпицки се показва трагичната съдба на един младеж, борещ се да запази най-ценното у себе си – способността да обича в един безмилостен и брутален като ежедневие и „опорни точки“ свят. В „глухото пространство“ на не-човешкото глухонемият тийнейджър навлиза, след като е приет за ученик в специализиран интернат, в „едно забравено от Бога място“. То представлява училище, в което подрастващите се учат да умират по перверзно самурайските закони на строго регламентирания престъпен живот. Режисьорът неслучайно прави съвсем съзнателния избор да изгради сюжета и идеите си около ритуализирания живот на една толкова изолирана и маргинализирана социална група. Слабошпицки показва ежедневието на глухонемите и техния начин на общуване, на първо място, за да направи една „сантиментална“ препратка / поклон към нямото кино (в което той споделя, че е влюбен) и второ – за да изрази една своя (на хартия) проста идея. Той умело предава на зрителя радикалното усещане, че жестомимичният език няма капацитета да предаде емоционалния интензитет на душевния живот на героите. Всичко, което те „казват“, е лишено от интонацията и емоциите, с които човек изпълва говора си, като в една решаваща степен естествената „сила“ на думите изчезва – в буквален и преносен смисъл.

Когато някой във филма, например, е в състояние на ярост, той няма възможността да излее гнева си чрез викове, но за сметка на това може да удари някого или да счупи нещо (което в „Племето“ се случва престъпно често). Именно в това е силата на този вид комуникация – показана е „слабостта на думите“: те са лишени от чувствата, които следва цялостно да ги изпълват по сърдечната логика на пълнокръвното общуване и по този начин изначално да задават истинското им значение. Когато „говорят“, образите на екрана прибягват до езика на тялото, чрез който не само техните събеседници, но и публиката бързо и лесно разбира / усеща същността на „неизречимото“. В крайна сметка Слабошпицки съумява да докаже дълбочината и истинността на мотото си: „За любовта и омразата не са нужни думи“, защото след края на филма може и да не си разбрал нищо от „казаното“ в него, но със сигурност си го почувствал и съпреживял.

“Племето”, реж.: Мирослав Слабошпицки

От друга страна е необходимо да бъде отчетен и фактът, че сюжетът на лентата попада в рамките на един, в определена степен, „поизносен“ жанр. Зрителят може да направи веднага асоциация с филми като “Drive” (2011) на Никълъс Уайндинг Рефн, в който, както и тук, главният герой открива любовта и я възприема, като единствен изход от престъпния си начин на живот, изпълнен с болка и жестокост, култивиращ у него единствено нечовешкото и грозното. И двете ленти са изпълнени с прекомерна (и дори отблъскваща за немалка част от масовата публика) бруталност, внушаваща на зрителя, колко е невъзможно за един човек, който е съществувал и оцелявал в една „радикална среда“, да се откъсне по недвусмислено органичен и завършен начин цялостно от същата – от една страна, защото познава само нея, а от друга – поради това, че тя е унищожила у него всяка „добродетелност“ и надежда за спасение (Слабошпицки признава, че в преобладаващата си част сюжетните линии във филма следват истински истории и реални случаи).

Разбира се, „Племето“ настоява за един малко по-дълбок прочит. Ситуациите във филма и отношенията между персонажите в него наподобяват до голяма степен атмосферата на острова от „Повелителят на мухите“ на Питър Брук (1963 г.) Както в романа на Голдинг, момчетата в интерната поставят на пиедестал силата и безскрупулността, отдавайки се на най-първичните си инстинкти. В света на „Племето“ обаче безнадеждността и безпътицата не изглеждат извънмерни или плод на някаква крайна ситуация, а са сякаш изначално „завършени“ и последователно закономерни. Във филма на украинския режисьор няма „кой да ги спаси накрая“ (както в „Повелителят…“) – напротив учителят им по трудово обучение (един от малкото възрастни хора / “кукловодите зад кадър”, които се появяват в лентата) ръководи цялата престъпна дейност в специализираното училище – именно той дава нареждания на младежите, какво и как да правят. Спасението трябва да дойде отвън обаче целият свят се е превърнал в остров, на който властва първичното, животинското и жестокото под формата на една нетърпяща различието тотално самодостатъчна и желязна система. Тогава то може да дойде само отгоре.

В тази връзка друг много интересен момент във филма в немалка степен наподобява кулминацията на „Момчето с колелото“ (2011) на братя Дарден, когато осиротялото дете пада от едно дърво, след което „възкръсва“, като че ли само, за да прости на човека, който го е „убил“.  Присъщите на белгийските режисьори християнски мотиви в „Племето“ са тотално преобърнати и то по един впечатляващо брутален начин. Главният герой бива пребит и оставен в безсъзнание с глава потопена в мивка пълна с вода (своеобразен вид жестоко и насилствено кръщение), след което се появява в следващия кадър, в който вече „възкръснал“ върви към интерната, докато вали сняг. Сюрреалната обстановка и фактът, че режисьорът не показва, как точно глухонемият Сергей се спасява от  удавяне, подтиква зрителите да заключат прибързано, че това е определен тип кинематографично решение, чрез което се изобразява едно есхатологично катарзисно преживяване, особено след като младежът влиза в сградата на училището и започва бавно да се изкачва по стълбите нагоре. На върха, обаче „животът продължава“ и там не го очаква раят, а адските мъки по изгубения такъв – не Бог, а отмъщението, не милостта, а справедливостта. В пространството на „Племето“ не може да има спасение, а само смърт. Любовта съществува, смазващо красива и (не)възможна – единствено отвъд.