“Така е”, но докога?

Open Arts Foundation/Алтернативна карта Пловдив

Понеделник сутрин. 7-ми март. След поредицата от почивни дни по случай националния ни празник Пловдив се събужда печален. Тютюневият склад на ул. „Одрин“ №8 – значима сграда, която играе важна роля за идентичността на града, е почти изравнена със земята. Сърцата на всички са покосени. Хората са в недоумение, а недоверието в държавата и песимизмът се затвърждават за пореден път. Въпросите са същите, каквито са били много пъти преди това: „Как се случи това?“, „Кой го направи и кой друг го допусна?”.

Градските управници и чиновници се крият зад барикадите на своите длъжности. Кметът обяснява на обезпокоените граждани, че ръцете му са вързани, защото всичко е легално, но пропуска да съобщи пред гражданите (които на теория самият той представлява), че е бил осведомен за събарянето на сградата още през февруари. Главният архитект пък твърди, че не помни кога или от кого е бил подписан документът, разрешаващ събарянето, като с това повдига резонния въпрос каква всъщност е функцията на един главен архитект. 

Отнякъде се появява информация за „техническа грешка“, при която друга сграда, с по-малко значима културна стойност, е попаднала под защитата на закона, вместо тази, която така отчаяно се нуждае от нея. Изскачат и нови сведения, според които въпросният тютюнев склад винаги е бил част от групов паметник, който е защитен от закона. Документите насочват към редица съществуващи правни и етични проблеми, но изглежда, че конкретната отговорност за случилото се се размива през ситото на всички административни нива.  

Задоволителен отговор, на който и да е от зададените въпроси, така и не е предоставен. Вместо това се започва с върволицата от утешителни „Така е“. 

Разрушаването на бившата тютюнева фабрика започва на 6-ти март. Снимка: Лина Кривошиева/The Plovdiv Project

Без ясен виновник, без адекватно обяснение как се е случило това, със съзнанието за всички предишни случаи, когато тази история се е повтаряла, и с една вече почти изцяло разрушена сграда – повдигането на рамене и безучастното: „Ами, така е…“, е начинът, по който, уви, повечето хора приемат настоящата ситуация.

Възмутените и протестиращи граждани, които опитват да попречат на събарянето с жива верига, са посрещнати именно с обяснението: „Така е“. В лицето на смелостта им се отправят думите: „И това ще отмине, медиите скоро ще го забравят“.

Медиите от своя страна, в края на специалните репортажи, с които обобщават последните новини около развоя на казуса, също вмъкват по едно оправдаващо колективната съвест – „За съжаление в нашата държава е така“. И така за пореден път онова познато чувство на безпомощност се намества утвърждава трайно, а желанието да се направи нещо е отпратено с беззвучно извинение.

Възможно ли е обаче точно тази реакция на първо място да е довела до случилото се?

Снимка: Лина Кривошиева/The Plovdiv Project

С повдигането на рамене и едно „Така е“ ли са успели архитектите да спечелят проект и да начертаят схеми за 60-метров, остроъгълен хотел със затъмнени стъкла, разположен на 15 м разстояние от квартал, известен със своите павирани улици и богато орнаментирани постройки, свързани с процъфтяването на тютюневия бизнес в Пловдив от началото на миналия век?

С повдигането на рамене и едно „Така е“, ли се случва разрешителните за строеж да минат през всички легални нива на администрацията, без да предизвикат много въпроси, по-задълбочено вглеждане или пък навременно алармиране на обществеността и медиите? 

Може би с повдигане на рамене и едно: „Така е“ и строителната фирма приема поръчката да разруши старата тютюнева сграда и да започне изпълнението на своята задача в тих неделен ден след дългите почивни дни? При това, без дори  да постави законно изискваните предупредителни табели и без да осигури на собствените си работници обезопасяваща екипировка за труд в условия на разпадащи се стени и непрогледен прах. 

Как е възможно „Така е“ да бъде приемано едновременно и за обяснение, и за извинение, и за причина? 

Така ли е? Лина Кривошиева/The Plovdiv Project

От своите наблюдения аз мисля, че българите са възхитително горди хора. Те познават своята история от „А до Я“ и са винаги готови да я разказват и споделят с другите. Блогодарение на това, както и на тяхното безупречно гостоприемство през годините, прекарани в България, аз самата съм получавала много исторически уроци – обикновено разказвани на по чаша кехлибарена домашна ракия или свежа шопска салата, набрана от близката градина. Като се започне от траките и изрисуваните им гробници, пълни със съкровища, през най-древните скелети на света и приключенията на българския “Индиана Джоунс“, през Римската империя и някои от най-добре запазените римски руини по света, през българските царе и техните укрепления, през Османската империя, та дори чак до периода на комунизма и неговата архитектура. Всичко това е само част от богатата и пъстра история на България, за която ми е било разказвано с часове наред. 

Точно затова се чудя как е възможно при толкова поводи за национална гордост, луксозни нови хотели да продължават да изяждат българския морски бряг, как многозвездни ски курорти не спират да унищожават вековни гори и как безлични, надценени сгради, постоени с най-ниско качествени материали, продължават да изместват такива от признати архитектурни стилове и традиции, натоварени с пластове културно значение? А едно от най-негативните неща е, че във всичките тези „модерни“ места, българската култура е сведена до отличителното присъствие на фабрично произведена ракия и водниста шопска салата. При всеки добър повод задавам тези въпроси, които ме глождят отвътре, на човека, който току-що е отделил най-малко час, за да ме просвещава колко е велика България. Вместо да помисли малко и да ми отговори, той ме поглежда, повдига рамене и изстрелва едно кратко: „Така е“. 

Всеки път щом бъде изречен и всеки път щом бъде чут, този израз изпраща послание на българите хора, че не си струва да се бранят нещата, в които вярват – държавата, историята, културното наследство, за които те знаят, че са велики. Показва им, че силата на гражданите е нищо пред администрацията, която те са избрали, за да ги управлява. И най-лошото от всичко е, че този израз е един вид покана подобен тип престъпления да продължават се случват отново и отново. Изводът – ще бъдем принуждавани да задаваме същият този въпрос „Как се случи това?“, докато не му отговорим по различен начин.

Bлагодаря ви, че не казвате, „Така е!“ Снимка: Лина Кривошиева/The Plovdiv Project

За хората, които се събраха пред старата сграда на тютюневия склад и с жива верига не позволиха да продължи неговото събаряне, за гражданите, които отидоха пред Общината и протестираха, призовайки за адекватни действия, за Камарата на архитектите, които поставиха искането за възстановяване на сградата в първоначалния й вид, за хората, които продължават да пишат, да споделят статии, коментари и да поддържат непрекъснат диалог по темата – благодаря ви, че не казвате “Така е“. И още по-важно, благодаря ви, че не слушате тези около вас, които го повтарят. Продължавайте, не се отказвайте, защото вие променяте отговора. Дори, когато с това поставяте други нови въпроси като “Как да оправим нещата?“. 

Сега, когато тепърва започват да се виждат последицте от случая с Тютюневия склад на ул. “Одрин” №8, е важно да се разбере, че най-вероятно ще отнеме време, за да бъдат дадени изчерпателни отговори на всички поставени въпроси. Въпреки това – ние сме готови да бъдем нащрек. Ние слушаме и гледаме. Няма да допуснем темата да отшуми или да бъде забравена. Ще се борим сградата да бъде възстановена и реставрирана. Решени сме да действаме под каквато форма, изискват обстоятелствата. Ние подкрепяме всички вас и Пловдив. И очакваме да покажем на какво е способно гражданското „ЗАЕДНО“. Няма да позволим на същите пороци, които разрушиха емблематичната пловдивска сграда, да разрушат и усилията, положени до този момент от нас. Защото каузи като тази спасяват нещо ценно за всички, не само за нас самите.

В тази връзка, имам следната молба – преди да го кажете или напишете в някоя от неговите много подобни смислови форми, замислете се внимателно какъв обричащ ефект оказва върху вас и околните тази проста фраза „Така е“. Единствено и само тя понякога е напълно достатъчна, за да унижощи всичко, което се надяваме да постигнем в настоящето и бъдещето.  

————–

Меган Луенбърг е американски архитект. Пристига за пръв път в България през 2009 г. като доброволец към „Корпуса на мира“. Две години живее в малко село в подножието на Стара планина, като през това време се занимава с проекти, свързани с развието на местната околна среда. През 2014 г. Меган отново се завръща в България, този път като стипендиант по програмата „Фулбрайт“, за да изучава как жителите в пловдивския квартал „Тракия“ успяват да пренесат в еднотипните жилища своя неповторим дух и традиции, превръщайки ги по този начин в израз на лична индивидуалност. Още от нейните най-първи опити за реализиране на проекти в България,  Меган води непрестанна война с фразата „Така е“.