„Табу“ на Мигел Гомеш: Незавършена пиеса за меланхоличен крокодил

“Tabu” (2012); Miguel Gomes

„Табу“ на португалския режисьор Мигел Гомеш се появи по екраните през 2012 г. и веднага привлече вниманието на критиката и синефилската аудитория, заради оригиналния начин, по който пресъздава на пръв поглед изхабения и банален сюжет за забранената/невъзможната любов. Филмът успява да е радикално романтичен, без да е „вторичен“ (макар и обилно/субтилно „цитатен“), най-вече благодарение на абстрактното „дискурсивно“ пространство, което изгражда около семейството и живота на младата Аурора през своята втора част наречена „Рай“. В началото на разделената си на няколко отделни сегмента лента, обаче Гомеш прави интересния избор да представи настоящето („изгубеният рай“) посредством обстановка и герои, които впоследствие изчезват като действащи лица (похват използван и в неговия пълнометражен дебют „Лицето което заслужаваш“), като по този начин преобръща сюжета, практически премахвайки всякакъв съспенс. От една страна може да се каже, че поради това „Табу“ е крайно „предвидим“ филм, но португалският режисьор е достатъчно талантлив и амбициозен, за да предложи на зрителя въпросния „лишен от изненади“ киноразказ, акцентирайки върху обстоятелството, че действията и изборите на героите водят до един неизбежен и жесток край.

В началото на лентата Пилар (стара католичка и обществено ангажирана социална активистка) гледа късометражен филм, с помощта на който режисьорът, бивш кинокритик и един от най-знаковите португалски синефили, задава тематичния тон на „Табу“ чрез класическия похват на „филм във филма“. Във въпросната късометражка става дума за богат откривател, който заминава за Африка, за да избяга от мъката си по починалата си съпруга, но пост-фактум разбира, че никога няма да може да я забрави. Преследван от духа й, той решава да сложи край на живота си и да се хвърли в течащата наблизо река, където го изяжда крокодил. Оттогава местните започват често да виждат в този район един „меланхоличен“ крокодил, който е неизменно съпътстван от една почти призрачна жена. Поставяйки тази кратка и „несвързана“ сцена в началото на филма си, Гомеш намеква за неизбежния трагизъм на връзката, която ще се случи пред очите на зрителя, но същевременно за и „метафизичния й потенциал“ след смъртта любовниците отново да бъдат заедно (след като по демоничен и зловещ начин изпият докрай „кървавата чаша на страданието“).

“Tabu” (2012); Miguel Gomes

Всъщност целият „екзистенциален съспенс“ в лентата идва именно от факта, че забранената любов между основните герои в „Табу“ – Аурора и Джан-Лук Вентура, се противопоставя сякаш абсолютно органично на „естествения ред в света“ – от една страна на приетите социални норми на едрата колониална буржоазия, а от друга на ригоризма на католическите догми (главен и смирен консуматор на които е почти серафичният образ на Пилар). Това и фактът, че символът на обичта между бременната млада жена и бившия португалски бохем е крокодил, който в контекста на втората част на филма „Рай“ асоциативно насочва към представата за змията в райската градина, ни показва, че консумирането на тази любов (забраненият плод), ще доведе до жестоката реалност на „предхождащото“ настояще в първата част на лентата – „Изгубеният рай“.

Същевременно Гомеш подхожда изключително амбивалентно към въпросната екзистенциална любовна драма. Отношението му към същата е подчертано нееднопланово, макар и крайно емпатично. В „Табу“ режисьорът създава усещането, че подхожда към образите си с любов и разбиране, като едновременно с това немилостиво ги „осъжда“ да преживеят докрай жестоките и неизбежни последици от собствените си грешки и постъпки. Любовниците на Мигел Гомеш са „врагове на естествения ред“ и не могат да бъдат оневинени, но връзката им е начин да се откъснат от гравитацията на битието, оставайки сами, единни и отвъд жестоките закони на живота, хората и боговете. По този начин те намират единственото си възможно убежище в смъртта, както богатият изяден от крокодил меланхоличен пътешественик и призракът на неговата любима са завинаги приковани в тъжната си заедност, обречено преброждайки пространството между света и изгубения рай.

За магичния характер на този в дълбочина абстрактен сюжет допринася и изборът на режисьора да лиши изцяло втората половина от диалог (както и целия филм от цвят като поклон към нямото кино, каквото е и насочващото към Мурнау заглавие). По този начин Гомеш поднася една брутално опоетизирана, наподобяваща сън история, наситена със звуците на дивата африканска природа и хипнотичния изпълнен с тъжна светлина глас на разказвача зад кадър (като в „Европа“ на Ларс фон Триер). Любовниците в „Табу“ са изправени пред тежкия избор, вървейки против себе си, да се смирят пред жестоката природата на истината и естествените закони на света или да се откъснат от реалността – захвърлени в самотата на единствената си любов.