Свободата е отговорност

Димитър Драгнев е завършил НГДЕК „Константин Кирил Философ“ и СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Класическа филология“. В момента продължава обучението си в Германия. Работи по специалността си – преподава латински и старогръцки, превежда, пише на тези езици и се стреми да развива класическото образование в България. Една от последните му инициативи е Лятната школа по класически езици. В свободното си време се занимавам с четене на книги и с музика – част е от състава на камерна вокална формация „Елици“ от основаването ѝ преди пет години.

Снимка: Йоанна Иванова

Роден съм през 1992 г., следователно три години след падането на Берлинската стена и случилото се в България през ноември 1989 г. Тези събития обаче са една важна част от моето детство. Помня много добре как като малък разглеждах списанията със снимки от събитията, как на 9-ти ноември 1999 г. по немската телевизия гледахме отпразнуването на десетия рожден ден на родените на тази дата, как през 2009 г. в училище направихме изложба по случай двайсетгодишнината. Това да чувствам станалото през 1989 г. като част от моята собствена, лична история дължа на своите родители, баби и дядовци. Те ми разказваха за тази година и за годините преди това. Разбира се, това не са били някакви лекции по история, неподходящи за детския ум (към момента нямам ярък спомен от тях), но са били достатъчни, така че в моето съзнание онова време да не бъде нещо чуждо, нещо непонятно. Защото ἱστορία (historia) на старогръцки означава преди всичко разказ.

След време, когато станах ученик в Класическата гимназия, с вече, бих казал, ученически ум, имах желание да науча повече за периода 1944–1989 г. Тогава (2005 г.) бях изненадан колко малко научна литература е публикувана за историята на тоталитарния период в България (стойностните книги на изследователи като Мартин Иванов, Даниел Вачков, Христо Христов и Иван Еленков тъкмо започваха да се появяват), а ми се искаше да видя и повече снимки, аудио- и видеозаписи от онова време, от които почти нищо не беше публикувано (YouTube правеше първите си стъпки). Воден от това си желание (но и с основата от разказите, предадени ми в семейството) във времето успях да си изградя своята лична оценка за периода, която, струва ми се, не е острастена, но за сметка на това – категорична.

Но да се върнем към разказа. Историята, както казват още първите историци Херодот и Тукидид, е преди всичко разказ. Съчинението на Херодот всъщност представлява в основната си част сбор от разкази на хора, които той събира по време на голямото пътешествие по света, което предприема. Тукидид, когото наричат първия истински историк, положил началото на критическото изследване на случилите се неща, също съставя своята „История на Пелопонеската война“ главно по спомени за събития, в които той е участвал, а и от разкази на участници във военните действия, които той специално привиква при себе си в мястото, където е в изгнание.

Хубаво е, че покрай настоящата годишнина отново се заговори за мястото, което трябва да заема историята на периода 1944–1989 г. в училищното образование, тъй като в момента тя почти, да не кажа напълно, отсъства. Като човек, който от време на време се занимава с учителстване, аз напълно подкрепям в училище да се говори за този период и то не само в часовете по история, но съм убеден, че е добре това говорене да бъде предшествано от говоренето по темата и в семейна среда (впрочем по мое мнение това се отнася, общо взето, за всичко, за което се учи в училище). Много е важно фактите за този период да се знаят, но е много по-важно този период да присъства в съзнанието, да е част от личната и семейната история на всеки един млад човек в България. Времената на чувство за малоценност и изостаналост са отминали и тъй като днес младият човек в България не е с по-ограничени възможности, нито пък се отличава в културно отношение от младия човек в другите страни в Европа, живият разказ за тоталитаризма може да обогати българина и да му даде известно предимство, по-голям исторически опит пред останалите.

За да не бъда голословен, ето един пример: на 9-ти септември тази година един приятел на моята възраст от Холандия, когото бях поканил да преподава на ученици в България, изяви желание да посети Паметника на съветската армия, тъй като се интересува живо от ставащото и ставалото в Източна Европа. Говорещ перфектно девет езика, той е един от най-осведомяващите се хора за събитията по света, които познавам. Присъствахме на събитието вечерта, преведох речите, които бяха произнесени в памет на загиналите от жестокостите на режима хора, а и той сам успя да се запознае с доста хора от дошлите да отбележат датата. Въпреки живия си интерес и трезвото си необременено мислене той трудно успя да разбере категоричната позиция на говорещите и ясните тези на моите приятели срещу комунизма и комунистическия режим, но не заради това, че на улицата той сбърка една Лада с Трабант, а заради това, че не притежава живия разказ за епохата, който в Холандия няма как да получи.

Авторът като малък.

Разбира се, Холандия и без това е една от най-развитите страни в Европа, но ценностното напрежение между „преди“ и „след“ 1989 г. в България е един вид богатство, още една гледна точка, един опит, който хората в Западна Европа не притежават. Защото този разказ от първа ръка поставя въпроса за свободата като ценност, а този въпрос е изключително важен в днешна, свободна Европа, когато всички възприемат свободата като някакво естествено положение.

Поради годишнината напоследък много се говори за противопоставянето свобода–сигурност и за това кое от тези две неща го е имало преди и кое го има сега. Нека да дам и своя отговор на този въпрос: встрани от конкретните факти, замисляйки се само за чисто ценностната страна на това противопоставяне, за мен отговорът е ясен: преди всичко свободата. От всички мислители през вековете, които ми идват наум, не се сещам някой да е писал и да е отделял голямо внимание на това що е сигурността като ценност. Но за сметка на това почти всички са разсъждавали за това как да постигнем свободата. Платон, Аристотел, Цицерон, Сенека, Кант и много други са ни оставили своите мисли по въпроса и е добре да влезем в диалог с тях.

„Речта за достойнството на човека“ (написана през 1485 г. и която често обичам да цитирам) на италианския философ Джовани Пико дела Мирандола е един от основополагащите текстове, изградили ценностната система на Новото време и на съвременния свят. В нея Пико метафорично пресъздава диалога между Бога и човека, в който Бог казва: „Нито определено място, нито собствено лице, нито определено призвание ти дадохме, о, Адаме, така че ти сам което място, което лице и които призвания поискаш, тях по своето желание и своето мнение да притежаваш“ („Реч за достойнството на човека“, 18.) – т.е. най-голямото достойнство на човека е именно свободата му сам да определи своето място в света. Затова и свободата не е някакво пасивно състояние, в което ние преживяваме, а съвкупност от действия, в които ние заявяваме това, че сме свободни. Тя е благо, от което непрекъснато трябва да се възползваме, за да не ни бъде отнето. Свободата е и възможност да твориш, коренът на творчеството, както казва Бердяев, е именно в свободата – това е и известното предимство, което България има пред страните в Западна Европа – в България след 1989 г. все още тепърва трябва да се твори, да се създават неща, които преди това не ги е имало, и в това създаване можем да се поучим от успехите и грешките на другите, но и сами да сме съзидателни.

Именно по този начин германците, осъзнавайки напълно станалото през Втората световна война и чрез него мотивирани за съграждането на нещо ново и стойностно, превръщат страната си в най-развиващата се (можем да кажем – във всяко отношение) европейска страна. Германия, която през 1945 г. е полуразрушена и морално обезверена страна, 25 години след края на войната, през 1970 г., е в основата не само на европейската икономика, но и на науката и културата. Къде сме ние 25 години след 1989 г.?

Свободата е отговорност. Тук идва и основната за мен разлика на сегашното време с времето на режима – липсата на ясната отговорност в онова време за ставащото въобще. Времето на тоталитарния режим е времето на размитата, колективна отговорност, в която всеки може да се скрие зад абстрактните институции като „Партията“, „Държавния съвет“ като „колективен държавен глава“, в които са залегнали, разбира се, и дълбоко погрешните марксистски разбирания за битието, определящо съзнанието, които карат човека – пряко или индиректно – да се опитва да се освободи от товара на това битие, сякаш той няма влияние върху него (разбира се, тук можем, ако искаме, да си припомним и Кундера, който говори за опасността от лекотата на битието) – въобще тази идеология, която отрича достигнатото през вековете положение човекът да е faber suae fortunae („ковач на своята съдба“).

Убеден съм, че сегашните носталгици по онова време (освен тези, които са били пряко ангажирани по някакъв начин с осъществяването му) са в голямата си част хора, които не желаят да носят отговорност, да направят нещо, което е „извън плана“, което може да застраши тяхното положение, и затова се опитват постоянно да натрапят колко важна е онази „сигурност“, която е съществувала в онова време. И за да вземем още един пример от Античността – наистина, създателите на демокрацията в Древна Атина са предвиждали пълно спокойствие за тези, които само гласуват решенията в народното събрание, присъединявайки се към мнозинството, но от друга страна дори евентуално смъртно наказание за онези, които правят предложения за нови законодателни промени и за взимането на важни държавни решения, ако тези предложения се окажат неуспешни впоследствие. В крайна сметка само рискувалите всичко в името на ценности като свободата – например Сократ и Демостен, са останали в историята.

В момента, в който обмислям този текст, се намирам във влака от Мюнхен за Рим, където заедно с представители от цял свят ще участвам в създаването на нова международна асоциация за развитие на хуманитарните науки и на това, което прави човека човек въобще, която ще носи името Humanitas renascens. Преди 25 години не бих имал възможността да го направя или поне пътуването ми нямаше да зависи само и единствено от мен, а от чиновници и „отговорни фактори“ (що се отнася до парите за билета, тях съм събрал от уроци по латински, които давам по интернет на хора от САЩ). Разбира се, че аз, както и хиляди млади хора от България, предпочитаме тази свобода. А когато нещо не ни харесва в нея, го променяме.