Съвременният български роман: между историята на Илия Троянов и естетиката на Георги Господинов

“Миналото никога не умира! То дори не е минало.”

Уилям Фокнър

Kакво можем да научим от историята и как продължава да (ни) влияе тя днес? Това са може би едни от най-важните въпроси, към които едни от най-значителните съвременни български автори се обръщат в своите книги. Това, което литературата може да покаже, е как миналото всъщност не е отминало, как някои миризми, белези, ежедневни и битови навици се просмукват между процепите на големите гранични дати – 1989, 1997, 2007 – и тайно-тайно отразяват себе си в бръчките на човека и обществото днес. Това е и едно от най-големите изкушения, които предлага литературата – да успеем да разпознаем тези бръчки и “пътя” им през годините, да намерим в техните загадки вдъхновение и да опишем със съвременни думи онова, което те могат само да покажат, но никога да изговорят сами. Двама от най-талантливите български писатели, които правят точно това, са Илия Троянов и Георги Господинов.

“Захар случайно?”

“Не.”

из Светът е голям и спасение дебне отвсякъде.

Със своята първа книга, преведена на български език “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и най-вече след екранизацията ѝ през 2008 г., Илия Троянов придобива много силен глас в толкова важния дебат за миналото. Въпреки че на пръв поглед в него ние припознаваме познатите до болка истории от ежедневните парадокси на соца (и всичките им присъщи трагикомедии), под баналния ежедневен проблем в липсата на захар в Светът е голям всъщност дебне една много по-дълбока проблемна яма:

“Как така се страхуваш от неизвестното, след като за теб познатото е непоносимо?”

пише Илия Троянов, но въпросът по-скоро гласи доколко всъщност е познато познатото?

Макар Фокнър да пише, че миналото никога не умира, това не е точно така. Някои определени “породи” (или разбирания за) минало надделяват над други. Точно в този прочит съвременният роман на Господинов и Троянов играят толкова важна роля.

14-тата годишнина на Естествен роман, София, декември 2014г.

Както Георги Господинов пише в Невидимите Кризи за първия си (Естествен) роман:

“искам да направя роман от всички онези неща, които обикновено не влизат в романите… това ще бъде роман за разпад, частен и публичен, роман на разпада на един брак на фона на разпада през 90-те.”

От Естествен роман до Физика на тъгата, Георги Господинов опитва да овласти личните истории, частичките на замлъкване, замръзени в миналото.

“Историята е лепилото”,

което залепва и сплотява травмираните и изолирани лични истории в едно цяло.

Историята като заздравителен процес.

Историята като естетика.

Естетика на неописуемата и неизговорима тъга. Според скорошната статия в Ню Йоркър талантът на Господинов се крие точно тук – в способността да се създаде разговор и да избълбука глътка вдъхновение от най-тъжното място на света – България, наследила го от още по-тъжното време на съветския тоталитарен режим.

Айфеловата кула-термометър е една от най-значимите метафори за усещането и миризмата на социализма. Този език възвръща едно забравено чувство на ирония, напомнящо на Кафка, но и чувство, което не прескача в неистова паника, а се настанява трайно в сетивата ни. След книгите на Господинов просто знаем как ухаят соц цигарите и познаваме ежедневието на несвободата, оставило своя отпечатък в предметите от бита: хладилник “Мраз”, прахосмукачка “Ракета”, печка “Мечта”, радио “Селена”. Чрез тези предмети напипваме миналото, ставаме съпричастни си.

Но историята трябва да служи за повече от създаване на вкус и естетика. Близкото минало като муза и вдъхновение се нуждае от няколко интерпретации и слоеве. За разлика от Георги Господинов, наблягащ на емоционалното и психологическото просъществуване на миналото днес, Илия Троянов използва историята като съпротивление, проследявайки как основни характеристики, наследени от тоталитарния режим, продължават да имат силно влияние върху нашето общество.

В разговора, който проведохме в Лондон с Илия Троянов, той сподели още, че движещата сила на съвременния роман е да се покажат процесите, чрез които миналото продължава да се осъществява успешно и до ден днешен и това всъщност е главната тема на новата му книга “Власт и съпротива”, която се очаква да бъде преведена на български в края на 2015 г.
Това, което се опитвам да покажа е, че обикновено конструираме историята съгласно големите дати на метаморфоза или факти, за които се счита, че драстично променят обстоятелствата ни. Вярвам, че литература може да се доближи до нас и да ни покаже, че в историята е налице последователност и приемственост, която не позволява тя да се мисли “на парче”, през единични факти и събития като 1989 г. например. Историята устоява и продължава да оказва влияние на живота ни, да конструира обществото ни.

Дали тези два погледна на Георги Господинов и Илия Троянов  относно ролята и връзката между съвременния роман и близкото минало споделят общи изходни точки? Дали естетиката на тъгата, археологията на мълчанието от травмите, нанесени върху личността, върху които Георги Господинов поставя неговите основи и историята като истинност, като алтернатива на статуквото, така както я представя Илия Троянов, са чувствителни една към друга?

Тези въпроси са много важни, особено за младия писател, търсещ пътеводител. Такъв няма, това е сигурно, но основите поне дават илюзията за посока и значение. Лекуват чувството за самота и изолираност. Новото българско поколение на писатели има сериозна бариера – те не могат да черпят вдъхновение от тъгата на Господинов, не са част от “неговите 90-те”, а и нямат достъп до тази “истинност” за нашето минало, за която се бори Троянов. Езикът ни е друг, а и обонянието и зрението ни не са достатъчно чувствителни към тези стимулации. Това, което със сигурност трябва да се знае, е че Уилям Фокнър не бива да бъде пренебрегван:

“Миналото никога не умира! То дори не е минало.”