София по ноти

Тази история не е за обикновените хора. Тя е за музикалните бедуини. За онези, които променят града и неговите улици с инструмент и сърце. Рок, джаз, класическа музика, фолк, пърформънси в стил „Майкъл Джексън“ – музикална революция ли? Не. Просто живот от ноти.

Студено е! Не знам как по друг начин да опиша днешния ден по софийските улици. Палтото ми не ме топли, то е просто черупка от плат. Минавайки покрай Моста на влюбените, чувам глас. Един изчезнал глас от годините, когато бях просто дете, ходещо из новите стари улици на столицата.

Човекът, който пееше.

„Познавам го“ – нашепнах  си – „познавам го“! Е, малко е прибързано да казвам, че наистина познавам човека. Никога не съм научил как се казва. И вероятно никога няма да науча. Обаче наистина го познавам. Познавам този глас.

Когато пристигнах четиринадесетгодишен в този град, той стоеше със същата тази зимна шапка и дългото, сиво и прашно, на моменти дори страшно, вълнено палто и пееше. Лицето му бе почерняло от работата през лятото, но сега работата е приключила. Бързо и без текст пред себе си, подобно на бредбъриев герой, като птица, подскачаща от крак на крак, сякаш е готова да хвръкне към юг всеки момент. Стоеше в студа и продължаваше да пее. Пееше за миналото и за бъдещето, за зимата и лятото, за любовта и омразата, за предателството и предаността, за града и селото. И един ден изчезна. Сякаш северният вятър го взе като дан за това, което правеше. И така фонтаните пред НДК се опразниха от песента, оглушаха.

И ето че сега се е завърнал. Вече не при фонтаните, те са в ремонт, а на Моста на влюбените. Минах покрай него, не го поздравих. Истинското уважение би било просто да го оставя да прави това, за което е създаден, помислих си.

По (новата) Витошка.

Слънцето залязва за София. Последният лъч пробива облаците малко над планината и посочва накъде да тръгна. Покрай метрото на НДК и начало на бул. „Витоша“ можеш да видиш буквално всичко и всякакви хора. Бели, цветнокожи, азиатци, руснаци, роми, крадци, улични продавачи на книги и такива, които просто си седят на пейките, без да си представят по-голямо спокойствие от шума на София. В съботен ден там можеш да чуеш как Джони Кеш е уличен музикант, имащ само китарата си. Но какви неща умее с нея само!

По-нататък по пешеходната улица преди малко по-малко от половин година се появи нещо като точка, която притегля всички, пътуващи из Европа, творци. Там преди време дори група японци показаха на какво са способни. И никой не знае накъде ще тръгнат, към дома или към света.

Помня, че някога тук имаше едно малко момиченце, свирещо Моцарт на цигулка. Един ден до него се появи и малко кученце. Не знам дали са ѝ го подарили, или беше улично. Знам само, че тя му сложи панделка и отраснаха заедно пред очите на хората. Пред нея бе поставен куфарът от цигулката и хората хвърляха там излишните си монети. После кучето изчезна, а нея я отми пролетният дъжд. Това беше преди три години. Никога няма да я забравя. Тя показа на много хора как две малки същества се борят с улицата. Като приятели, каквито и бяха.

Под Софийския университет и над реалността.

Когато минавам през подлеза на Софийския университет, сядам на пейките там и затварям очи.

Ако си късметлия, можеш да чуеш младеж, пеещ и свирещ Нирвана, с подобен на Кърт Кобейн гръндж глас. Един китарист и неговият приятел по начин на живот, барабанист, които си играят с нотите на Лед Цепелин. Въпреки че тийн-обществото, както и студентското впрочем, го е грижа повече за макдоналдския бургер, отколкото за онези, които се обезсмъртяват, без да оставят имената си, изписани в музикалните учебници. Все пак аз ги слушам, дори за малко.

Новата генерация.

Улица „Граф Игнатиев“ често ме изумява. Тя не е просто книжното, но за кратко време се превърна и в музикалното сърце на София. Защо ли? На площад „Гарибалди“ една група показва, че студът не е пречка, а само причина да започнат да свирят. В тяхното сърце е рок музиката, която не умира. А когато те отсъстват, една жена на средна възраст свири с цигулката си класическите мелодии от времената на Бах и Щраус.

Малко пò на юг, в посока „Попа“, се прокрадва един крадец на мигове, свирещ Микис Теодоракис и неговото сиртаки. Показва какъв е Крит, без никога да е бил там, подобно на същински Антъни Куин, търсещ острова на Казандзакис и Ел Греко. Крадец на мигове е, защото хората спират и слушат звуците от неговия струнен инструмент.

Площад „Славейков“ е видял доста неща през годините. Стотици музиканти са минали по неговите плочки, оставяйки на града своя принос към душата му. Сега една жена свири своето виждане за класиката в историята на музиката. Страх ме е, че някой ден ще се откаже заради студа и тогава площадът ще остане без един от звуците си. Но, замисляйки се, съм спокоен, защото ако тя си замине, друг ще заеме нейното място в потока от звуци, движещи сърцето на София в правилния ритъм.

Акордеон и гайда.

Единият често седи до храма, посветен на св. Петка Самарджийска, и свири на своя акордеон “Time to say goodbye” на Андреа Бочели и Сара Брайтман, подпомаган от ръцете си и една тонколона. Той поздравява по този начин всички, които са претърпели раздяла през времето на съществуването си.

Вторият е от години до паметника на св. Климент Охридски и освен че свири на гайда, танцува. Танцът му е за студа, обременен с всички ритми на величието на този сезон – Зимата. През лятото свири за Балкана и тези, що са горе в планината. Той е последният останал по рода си музикант, който показва фолклора на България по столичната улица такъв, какъвто си го спомням.

Тъмно е! Само светлините на града променят донякъде нощта. Студът се спуска сред сградите, а нещо друго се издига. Да, това е неговата музика. Вслушай се.

*

Снимка: Диагоналите на София

*Ако този текст Ви е допаднал, посетете Диагоналите на София. Музиката на града е и там.