София: На лов за книги (втора част)

София е град на крайностите! Е, не такива крайности, каквито има в Индия например, където хората нямат какво да ядат, но все пак никой не закача кравите. Така де, защо никой не яде онези големи космати същества с рогата? Добре, София не е Ню Делхи. Но подобен контраст съществува и тук. Той променя столицата. Обвива я в нови килими, храни и дори писмености.

Гласът от Софийската Джамия призовава вярващите мюсюлмани да заемат позиция в посока Мека. Това се случва пет пъти дневно. Повечето столичани са свикнали, но чувам от време на време псувните на пришълците, идващи в града. Моята работа обаче не е да се занимавам със събитията, засягащи религията (поне не и днес). Тя е да търся книги!

София е 100лица. Снимка: Рая Раева

Там, където книгите умират

Развил съм една малка, почти вълшебна сила, подобно на Момо от едноименната творба на Михаел Енде. Тя се изчерпва в това да слушам каквото ми говорят. Наскоро един приятел, подкрепен от голямата Фейсбук група, наречена Какво четеш… (Поклон, приятели!), ми каза да търся книгите там, където се озовават, когато другите не ги искат — Пункта за изкупуване на хартия! Той се намира малко след Женския пазар, в посока бул. „Христо Ботев“. Официално е на ул. „Цар Симеон“ № 91, но в действителност се завива вляво, по ул. „Братя Миладинови“ (няма начин да не я познаете).

На път към пункта за книги, покрай сградата на кино „Модерен театър“. Снимка: Рая Раева

Джамията остава зад мен. Вървя по бул. „Мария Луиза“, често наричан и „Мона Лиза“. Малко преди червеникавата сграда на кино „Модерен Театър“ свивам по „Цар Симеон“. Тук настъпва промяната! Покрай сивите павета на еднопосочната улица са се обособили нови магазинчета и малки закусвални с различни имена, изписани на три азбуки — българската, английската и арабската! „Багдад“, „Дамаск“, „1001 нощ“, „Жасмин“ вече не са само имена на градове и литературни персонажи, а трайно загнездени семейни продавалници на улиците около женския пазар, открояващи новия арабски квартал, какъвто съм виждал само в Брюксел. Езикът също рязко се променя. Изпадам в езикова изолация, но все пак питам един от тях за пункта за изкупуване на хартия. Чувам отговор на свободен български, по-чист от на повечето сънародници. „Продъжете само напред“. Благодаря и пресичам пазара, променен от новата европарична инжекция. И на улица „Братя Миладинови“ виждам това, което търся. Отвън собственикът на пункта за изкупуване на хартия се кара с един доста възрастен клошар:

– Ако пак ми дойдеш пиян, по-добре изобщо не идвай!

– Добре де, бай Георги – отвръща замаяният и се отдалечава от него, прибирайки около десет лева в джоба си.

Собственикът поглежда към мен и ме пита с какво може да ми услужи. Отвръщам, че искам да разгледам. Пуска ме вътре – в гробището за книги:

– В тези кашони са по петдесет стотинки. А тук – по два лева. Успех!

Той се изнизва навън да пуши, а аз оставам насаме с книгите. Първо проверявам онези по два лева. Не намирам кой знае какво, освен един албум за оперната певица Райна Кабаиванска и няколко части от „Пътеводител на Галактическия стопаджия“. После се гмурвам в онези по петдесет стотинки. Там са класиците на българската и световната литература. Шекспир, Уайлд, Сервантес, Вазов, Ботев, дори Уелс и Кинг излизат изпод боклуците с упътване на Лада и бутафорни романи на псевдосексуална тематика. Избирам си един „Макбет“ – ученическо томче, вътре с послание от 70-те: „На моя чичо. Да ти доставя удоволствие, когато не си на работа“. Давам лептата си в защита на Словото човешко и излизам. А зад мен – умиращите книги! Снимки не успявам да направя – строго забранено е.

Зад Съдебната палата в Страната на чудесата!

Колелото на последната спирка на трамвай №5 е населено с чакащи през повечето време на деня. Линията е изключително нужна на повечето адвокати, ходещи към завърналото се наскоро Трето гражданско отделение на съда обратно на бул. „Цар Борис Трети“. Познати павета опасват линиите, по които се движат железните чудовища. Там на улица „Княз Борис Първи“ № 91 (явно всичко, свързано с книги, е на номер 91) един мъж отваря книжарница, която в действителност е и борса за изкупуване и продаване на учебници. (Не работи в неделя!) Той е среден на ръст, плешив, с очила, зад които се крие плах, но интересен човек.

„Княз Борис Първи“ № 91 Снимка: Иван Шишиев

Вътре в книжарницата въздухът е сух. Поздравявам продавача на книги, един същински Азирафел, който си гледа книгите, все едно че не иска да се разделя с тях. Не ме пита какво желая, но той си знае, че така е по-добре. Понякога се чудя ние ли избираме нещата, които четем, или те нас! Подбирам няколко от тях – един от томовете на „Световна класика“ със заглавието „Утопия“, една „История на изкуството“ на Larousse и „Учебник по обща теория на правото“ от 1945 година на проф. Венелин Ганев. Разбира се, има и други, по-стари, а и доста по-нови книги, но в една такава книжарница всеки е сам със себе си. Това е една страна на чудесата (напълно съм сигурен, че видях Чеширския котарак да ми се усмихва в един от горните ъгли на рафтовете). Но е време да тръгвам.

Излизайки, покрай мен преминават група кришнари, възпяващи в танцувална стъпка своя бог. Хващам мотрисата в Метрото и слизам там, където се лее словото – Софийски университет „Свети Климент Охридски“.

Преди Кръглата книжарница, а днес просто Антикварната в подлеза на СУ!

В една дупка в земята живееха книгите. Това обаче не беше някаква неприветлива, мръсна и усойна дупка, пълна с отдавна умрели червеи и мирис на влага; не беше и някоя суха, песъчлива и празна дупка. Не – това бе дупка, пълна с книги, а това означаваше уют. Първоначално собственичката на тази дупка редеше книгите на рафтове, но те бяха толкова много, че започна да ги реди на пода – една върху друга! И те израснаха нависоко и образуваха стълбове, които поддържат и до ден днешен подлеза на Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

Кръглата книжарница. Снимка: Иван Шишиев

Забързани хора и чакащи пътници – така мога да определя подлеза. Там е новата точка, около която се върти животът на студентите. Някога на това място бе „Кръглата книжарница“ – най-известната антикварна на София. Помня стъклата ѝ, от които ме гледаха книгите. Пътеводители, романи, албуми – всички те виждаха света отвън и желаеха да бъдат купени. По време на строежа на метрото кръглата книжарница изчезна. След като новият подлез бе официално открит, се появи отново, но на по-малко пространство и като част от друга, по-голяма. Но книгите са все още там и следят за своите нови собственици. А жената, която седи край тях, е същата, която и преди години управляваше кръглата книжарница. Макар че официално вече не е кръгла по име и по форма, тя винаги ще си остане „Кръглата книжарница“.

Снимка: Иван Шишиев

– Извинявайте, случайно да имате „На изток от рая“ на английски? – пита едно момиче с големи тъмни очи.

– Не, тъй като я продадох преди няколко дни. Едно момче дойде и… Но я имам на български в няколко издания. – Подава на момичето една с черно-бяла корица.

– Взимам я! – казва тя и се усмихва.

Дали хората си избират книгите, или книгите избират хората? Тя дойде да търси на английски, а я намери на родния си език. Май книгата я намери. Внимавайте с книгите! Те са живи! Особено тук – в София, града на крайностите.

Край (ама на част втора)!

София: На лов за книги (първа част)