Следваща спирка

Следваща спирка: „Надежда“. Не е Надежда 3. Нито 5 или 40. Дори не е надлез „Надежда“. Спирката е Надежда Тричкова. „Умоляват се пътниците да напуснат влака“. Откога умоляваме пътниците си да слизат тук? Точно тук. При надеждата. Какво се случва, ако не съумееш да слезеш при надеждата?

Улицата 

Ново начало… на стария път. Всеки ден.
Снимка: Сава Ташев

Продължаваш да пътуваш. Редовна. Както винаги. Съзнателно позволила на свирепите зъбци на перфоратора да пронижат книжното тяло и да му оставят непоправими следи. Следите на твоя път. Къщата със сърцата на ул. „Вишнева“. Дълъг престой и винаги трудно потегляне след нея. Потегляне, от което толкова боли.

Пътниците: лозенски лелки или такива, които наричаме „лелки“ само от кулантност, неотместващи поглед от фикционалната реалност, сами създали и адаптирали за себе си. Умело избягват всеки продупчен поглед.

Някак си се добираш до бул. „Витоша“. Тролеи, трамваи. Улица, която никога няма да каже нищо, няма да се намеси. Улица, която оставя нещата изначално да се случват така, както са замислени. Първичен безучастен наблюдател, гротескно само виждащ случващото се и отнасящ се с едно висше безразличие към човешките съдби. Човечеството се разглежда като една цялост. Индивидът е размит в хаоса. Размит в колелата на скейтборди, в лъскавите токчетата на тичащите мадами и в плачещите очи на отчаяните улични музиканти. В тях „Витоша“ е ежедневие, рутина, злободневие, сивота и нищо повече. Дупки вместо очи. Един наблюдател, който носи само в тази си функция изключителна, брутална разруха. Точно тази роля – на нищо правещия… Улицата: разделяща, но никога събираща.

Следващата спирка

Стоиш както винаги за пореден път на спирката, на която винаги си слизал. Този път нещо е различно. Този път от оголените жици, по които тече ток, нещо свети, нещо проблясва в тъмнината. Толкова истински. Сякаш имагинерно проблясва отново. Отново. Ти се обръщаш. И нищо. И пак гледаш в краката си. А горе, над теб, свети.  Както никога не е светело. Гледаш надолу и вървиш. Вървиш напред. Защото знаеш, че някъде напред, съвсем малко напред, са истинските светлини, коледните елхи, фойерверките и изкусните игри на огъня. Знаеш, че това присветкване на тролейните жици трябва да е просто едно крайпътно случване.

„едно крайпътно случване в средата на сезона къмто края му
и все едно разглеждам чужди снимки
за уплътняване на времето за да не би
мълчанието да се вмъкне не на място
те силно вярват, че трябва с говор да ме забавляват
а аз изцяло се събирам между думите им в паузите
и повече не искам, не разбират
че не мълчанието трупа сняг, затваря пътища
и препоръчва на автомобилите вериги
не мълчанието.

[…]

не го обичаш хляба на филии, друг е начинът,
за да нахраниш гълъбите“

Галина Николова

Когато спирка няма

Нима когато ти си там, далече, тук някой ще види тази светлина, това просвяткване на жиците на тролеите и на оголените медни кабели?

Виждаш ли, което и аз, когато си далече?
Снимка: Streeters

Сърца. Много сърца. Са ме… карали. Да ги рисувам. По асфалт, бетон, мазилка или сива плочка. Много сърца са ме насилвали да ги рисувам. Много. Много. Толкова, колкото самият аз не съм искал. Толкова, колкото самият аз не съм смятал, че ще мога да позволя да искат да бъдат нарисувани. Но ето ги. Седят пред мен. И само с усмивка се обръщам към тях. И зареждат ме с една сладникавост и блудкавост от предишното си Аз. Толкова много съм дал от себе си. Толкова много от своите сърца дадох на… квадратни парченца бетон, които сякаш ги погълнаха, и никога не ги получих обратно. Сега пак съм аз. Радващ се на малките неща и винаги незабравящ Надеждата. Надежда. Надлез „Надежда“ или просто „Надежда 2“.

„Най-тъжното разминаване. Когато няма закъснели. Или изпуснати трамваи, развалени автобуси, забравени ключове и случайно срещнати познати. Когато няма оправдания, когато няма колебания. Когато всеки е точен, а е неточното време. Разминаване, което всъщност е среща, само че с другиго.

 […]

Ранната обич – слънцето тъкмо се е разляло по ръба на Витоша.

 […]

 До колене потънах в обич“.

Надежда Тричкова

Колесниците пеят.
Снимка: Сава Ташев

Не след дълго във въздуха се понесе тъжната песен на една недогоряла любов, може би осъдена никога да не догори. А трамваят пристигна. Със свистене. Със свистене, сякаш ръждясалите му железни колесници се бунтуваха срещу несправедливото устройство на света. Сякаш плачеха, сякаш стенеха.

И я прегази. Любовта. Железните тела бавно се оцветяваха в червено, зъбците на перфораторите се кикотеха, а спирачките бяха прекалено слаби, за да спрат червеното да докосне и изцапа всеки един от сивите пътници.

А после, някога, много по-късно, се успокоиха и сякаш почнаха бавно и бавно да извършват цикличните си движения както всеки ден през изминалите 19 години. Те се въртяха, въртяха. И никога повече не стенеха така, както тогава. Защото мен ме нямаше повече.

Тук колесниците пеят.

А там: всичко започва отново.

И отново?
Снимка: Сава Ташев

И отново

Редовна. Както винаги. Съзнателно позволила на свирепите зъбци на  перфоратора да пронижат книжното тяло и да му оставят непоправими следи.

Къщата със сърцата на ул. „Вишнева“. Дългият престой. И винаги трудното потегляне след нея.

Пътниците: лозенски лелки или такива, които наричаме „лелки“ само от кулантност, неотместващи поглед от фикционалната реалност, сами създали и адаптирали за себе си. Умело избягват всеки продупчен поглед.

[…]

Тук

„Да сме живи ние, лудите“

Току-що на спирката ме заговори луда или пияна жена (не мога да преценя, а и какво значение има: да сме живи ние, лудите) и ми разказа колко много се радва най-после да се прибере вкъщи, където я чака новият ѝ Диван.

Беше от грубоватите жени, със светло руса късоподстригана коса, много немска и много истинска.

Разказа ми колко дълго го е избирала и как предният не е пасвал съвсем на мястото, бил е накриво и не го е обичала особено, но този е перфектен. Избирала го е години. И е спестявала дълго време за него. И когато го е видяла преди 5 месеца, е знаела, че това е правилният и единственият.

А хората с дълбоки белези по лицата от прекалено рационалното мислене и лишеност от любов и с дупки вместо очи се подхилкваха, но те ми бяха безразлични.

Намирах толкова много смисъл в думите ѝ. Когато я попитах дали е красив, тя каза:

„О, миличък, не можеш да си представиш“.

И цялата грейна от щастие.

А аз за моя Диван не ѝ разказах нищо.

Но тя знаеше всичко.

Иначе нямаше да си говоря с нея.