След Свободата: Михаил Казаков Михаил КазаковJuly 1, 2015692 views Михаил Казаков е роден през 1986 година. Завършил е право. Негови пиеси получават номинации в няколко конкурса за съвременна българска драматургия. През 2012 г. Българското национално радио излъчва радиопиесата му „Завръщане“, под режисурата на Димана Пейчева и редакцията на Яна Добрева. Част е от екипа на Мартин Киселов и Георги Илиев, създал сериала „Стъклен дом“. Снимка: “Летище за погледи.” www.blindspot.bg *** Стрелките на часовника са направени от човешки зъби. Цифрите са набутани в различни по цвят ириси. На всеки кръгъл час, Бодлер, се смее и се дави в чаша с абсент. Съвършенството е разплетено на симетрични тиктакания. В тъмното светят само онези, които са обковани с късове от паднали звезди. И никога не изостава. И не се връща, за да събира сгромолясалите се през парапета на циферблата му мигове. Правят го хората – антиквари на времето. Продават ги винаги евтино и почти без печалба. *** Секунди летят като прилепи. Поглъщат години и думи, градове и вселени. Дълбаят имената си в кората на дърветата. Наблюдават как хората разлепват листове по уличните лампи с текст: “Изгубено е време, в района на Живота, близо до края му…” Поздравяват се и тръгват отново към празните къщи, магазини, летища, където ще пият по чаша кафе, за спомен ще вземат магнит и ще изчезнат със своите самолети от пясък. *** Тълпа от улици се е вкопчила в края на града. Посрещат те. По-малките плахо надничат зад гърба на големите. Колелцата на куфара ти изкачват неравности. Тялото ти е летище за погледи. Бързащи. Кацат и излизат. Издигат се и потъват в мъгливия ден. Забравили теб и усещането да очакват, да треперят, да обичат. Не им отвръщаш. Изморена си от прекосяването на океани, континенти, столици. От мисълта за думите, които винаги чуваш, от несдържаността на ръцете. Разпръсват се улиците. Шепнат си тихо. А по тях се разхождат прегърнати дъждовни капки, скрити под чадъри от листа. *** Студено е в сините стаи на този хотел, препълнен от страсти. Прозорци без изглед. Прозорци зазидани. Спрял асансьор, с механична мелодия. Стълбище няма. Порокът те носи. Гърбът му е здрав. Почини си за малко. Леглото е спомен. Пружините скърцат. В ъглите се смеят женски лица. Разбиват се в пода металните чаши. Разлива се бъдеще с багри на кварц. Таванът изчезва. Небето нахлува. Скалистите облаци чупят надежда. Пълзят сред мъглите безпътни видения и сплитат с очите си алени залези. *** Разговаряме за книги. За сменени квартири и усамотението. За онова, което ни се иска да работим. За смисъла на желанията и за отсъствието на инстинкта за оцеляване. Едно огромно дърво е разперило свежозелените си клони, над нас като чадър и ни скрива от летния дъжд. Тя пъха фасовете в празните бутилки от бира и се смее така сякаш този свят е нищо. Сякаш тя го е създала и по всяко време може да го разруши. Веднага се влюбвам в смеха й. Бих го сложил за мелодия на телефона ми и никога нямаше да отговарям, когато звъни. Следобедът ни изпраща, като стиска здраво в гърлото си изреченията, които му се ще да каже, и които ние с нея неволно чухме да се прокрадват между гръмотевиците: “Едва ли ще се срещнете двамата, отново.” Sharing is caring!TwitterFacebookGoogleEmailPinterest