Христиана Хинова е на 23 години. Учи в специалността Книгоиздаване в СУ „Св. Климент Охридски”. Киното е първото изкуство, в което се влюбва, по-късно открива колко е приятно да четеш и да пишеш.

Не за всеки. Снимка: Рая Раева

думите

искам да ги хвърля, думите,
да се отърва от временните им значения,
но няма място за временни неща,
цялото заето е от хората.

ако ги хвърля през прозореца,
мога да уцеля приятел, идващ на гости,
ако ги изтупам в коридора,
могат да се размножат като насекоми

и да плъзнат из блока.

за да не притеснявам хората,
ще направя следното: ще пусна думите
да летят из стаята
ще отворя чекмеджетата
и празните тетрадки,
ще ги гледам как се приземяват точно там –
– на бялото,
и никъде другаде,
където не им е мястото.

всичките ми обувки са били в бургас

летните и зимните и тези, които се носят в
процепите на сезоните,
всичките ми обувки са били в бургас.
тези с ципове, тези с връзки, платнените,
с високите подметки.
когато ги изтръскам – падат песъчинки,
спомени от сбъднати желания,
паднали от умора комети.

помня местата, където принадлежа
и там, където се родих:
излюпих се без болка, без родилни мъки,
падах отвисоко,
(от небето в морето)
заобикаляйки звездите наоколо
като шамандури.
доплувах до брега гола,
без да ме чистят от кръвта или от болката да съм
жива,
водата ме остави сама да се омеся,
добави само една съставка: сол,
за да не са ми крехки костите,
да не съм блудкаво сладка,
да не ме ядат комари,
да не се спъвам в камъни,
да не залитам по всички момчета.

вместо поп с гърне, ме покръстиха с песен
десетки морски сирени,
същата песен, която пеят
на всяко новородено:
обичам те
обичам те
обичам те

‘обичам те’ е подарък,
опаковам го внимателно:
в бял лист за рисуване,
върху който любимият има
пълна творческа свобода.
надявам се да щрихира върховете на косите ни
а над лицата да сложи покрив
с надпис:

строя ни дом по образ и подобие
на кожата ти,
не мърдай, заел съм се с
деликатно пространство.
казват, че не било лесно да построиш
къща за двама във водата
искат се смелост и воля
да събуеш другия свят
и да закрачиш бос по пясъка
главата ми често ме занимва с глупости,
казва ми да следвам в университет
вместо сърцето си;
зад себе си оставам цветни размазани петна
във формата на подметки
всичките ми обувки имат само една мечта –
да бъдат събути.

legacy

умът ми е кладенец с дъно;
тялото – статуетка в космически кашон;
суетата ми един ден ще издрънчи на кухо;

но естеството ще остане да се лута;
а то – колкото повече чувствам –
не е плитко езерце.

тайна

ще си те пазя заровена.
не като съкровище обаче.
златото блести в очи, които
теб биха те подминали в тъмното,
или пък заплюли, като да си супа
на противна англичанка.

ще си те пазя като гъбичка под ноктите,
ще те крия в чорапи през лятото,
че не е прилично да показваш
интимности по улиците – хората
просто искат да си се оглеждат в локвите.

обещавам, няма да те вадя на показ
на приятелски събирания и семейни празници –
не бих понесла да си причина за чуждо нещастие –
напр. смърт от задавяне с вино на масата.

деспот съм, така е, тиранин.
аз съм мрачен, пелтечещ стражар.
научи се да обичаш килията на малкото ми сърчице.
за предпочитане е пред пустинята навън.
аз съм кучето, на което твоят ултразвук
копае гроб – така че е спорно, ти на мен
или аз на теб, малка тайничке,
кой на кого е роб.
някой ден ще те пусна в топлото ухо
на непознат. ще ми е едно такова на душата
валежно; и ще си излея всичко
като сняг. ще си център на внимание за малко,
ще напоиш с усмивки нечии ден.
може би дори ще си причина за ново приятелство.
дотогава обаче – стой си в мен.