Александър Байтошев е роден през 1983 г. в София. Завършва Националната художествена гимназия за изящни изкуства “Илия Петров”. Дипломира се в специалностите “Семиотика и педагогика на изобразителното изкуство”, СУ “Св. Климент Охридски” (2008), и “Графичен дизайн”, Нов български университет (2011). През 2006 г. заедно с поети и художници създават Арт лаборатория “Николай Райнов”. Докторант е по специалност “Изобразително изкуство” в СУ “Св. Климент Охридски”. Публикува поезия в сп. “Пламък”, “Литературен вестник”, Public Republic и Litclub. През 2012 г. “Жанет 45” издава дебютната му книга с поезия “Прах и драскотини”, а неотдавна – „Кучета”.

Снимка: Николай Николов www.blindspot.bg

Кучета

Мълчат,
когато им е трудно,
с поглед на изплашен
интелигентен стоик.

Не знаят нищо –
но предчувстват.

Без тяло,
когато опашката е долу,
пресичат на зелено,
понякога пътуват
в градския транспорт.

Най-добре ме виждат
с периферното си зрение.
Всичко държат под око.

Прибират ги на топка
с лопати,
преди да спрат
последното скимтене.

Черното куче

Черното куче тича с глава като кука,
закача се за тъмната локва и пие,
прекосява кривите лампи, качва се на гърба ми,
стърже темето, виждам очите му зарове,
обръща лице към покрива
и вие към простреляните звезди,
катери се по извивката на езиците ни,
черното куче, всички ни помни,
бягащи, голи, метални,
с къси съединения-души и кабели-ръце,
не знам кога ще открия
първото куче от нас,
черно куче, ела.

Улица

Ставам все по- малък,
изваждам старото колело от килера.
Хората пътуват.
Влакове, коли, линейки.
Някой нарязва тапицерията им с нож.
Колелото ме отвежда далече, далече –
до съседната улица.

Улиците ограждат своя периметър.

Първо разминаване

Това е жена, която се премества.
Минавам през квартири, градове
и чужди езици –
събирам изхвърлени предмети.

Разглеждам
обратната страна
на снимката й.

Хипнотичен кръг

Лампата е окото на улицата.
Коленете се разминават,
това е походка, ти си черна спирала
нарисувана върху хартиен кръг,
движиш се в друга посока, следвам те.
Черните и белите линии се извиват нагоре,
небето не мисли, небето бълнува, аз не съм аз.
Правиш още една крачка.
Прегърни ме.

Вратите

Вратите са отворени –
влезте,
тук е за вас.
Ще се видят
странните ви усмивки.
Останете
по ръбовете на живота,
ще сте добре,
забравили всички.
На това място
няма да ви задават въпроси.
Пустините и улиците,
разрушените апартаменти
и счупените пейки –
храмовете на света,
бедни са
без вас–

тук сте сами
и вратите са отворени.