Симптомът Брекзит и ролята на негативната солидарност

В ранните часове на 24 юни 2016 г. стана ясно, че с 51.9% срещу 48.1% избирателите в подкрепа на Брекзит спечелиха историческия референдум, който трябва да реши бъдещето на Великобритания в ЕС. Хаосът и мигновените резултати не закъсняха – пазарите отчетоха над 200 млрд. загуби и спад на британската лира до най-ниски нива за последните 30 години, британският премиер Дейвид Камерън подаде оставка, а лидерите на ЕС в Брюксел настояха за незабавно изпълнение на решението от референдума. Междувременно властите на острова регистрираха 57% увеличение в расистките и ксенофобски нападения. 

Сред явните причини за изхода от Brexit се открояват тези за политическото невежество и ниската информираност, употребени от популистките кампании на безотговорни политици; нарастващата евробюрокрация и криза на доверието в идеята за обединена и силна Европа; слабите лидерски решения и неспособността на английските партии да превъзмогнат вътрешните си противоречия. На фона на тях обаче започнаха да прозират и други, по-дълбоки разделения – поколенчески, образователни и регионални. Този анализ на Богдан Маринов обръща внимание именно на факта, че има и губещи от евроинтеграцията и нейните принципи за свободно движение на хора, услуги и капитали и че това не са само “провинциалните, възрастни и предимно необразовани англичани”, но и части от средната класа, които се конкурират с евтина работна ръка на пазара на труда, съжителстват с имигранти с чужд на техния светоглед и не разбират решенията на елитите в Брюксел. Текстът говори и за друго – че отговорите на тези проблеми не се изчерпват единствено с методите на статистиките. Остава далеч по-сложния въпрос: Защо? 

Протест в центъра на Лондон срещу вота за излизане на Великобритания от ЕС, 2 юли 2016 г. Снимка: Vicente Fernández Rioja / Flickr

Имаше известна ирония в пътуването ми от Лондон за България седмица след референдума, в може би най-турбулентния полет, които съм преживявал, откакто започна моят десетгодишен престой в Обединеното Кралство. Едвам успявах да дочитам поредните политически и икономически последици на Брекзит в дневния „Гардиан“, поради рязкото спадане и качване на самолета, който като че ли имитираше валутната графа на паунда от последната седмица. Въпреки тази турбулентност, създадена от Брекзит, нямам намерение да пиша за потенциалната катастрофа, очакваща Кралството и Европа като цяло, тъй като ако сериозна политическа криза настъпи в следствие на този референдум, то Брекзит би бил симптом, а не причина. Въпросът е защо и как този симптом излезе наяве.

Най-популярната преценка от страна на онези, гласували в подкрепа на оставането на Великобритания в Европейският съюз, бе че Брекзит бил спечелен от провинциалните, възрастни и предимно необразовани англичани. Статистиките подкрепят тази гледна точка и аз самият продължавам да мисля, че до известна степен тези корелации са верни. Въпреки това моят вечен проблем със статистиките и математиката ме кара да отбележа, че тe в цялата си дълбочина и сложност забравят да отговорят на най-важния възможен въпрос: защо? Ако се съди само на основата на статистиката, лесно се стига до извода, че необразованата част на населението гласува за Брекзит просто защото тези хора не са способни да разберат последствията и очевидните негативи, свързани със такова решение. Такъв вид мислене е част от проблема.

Статистиките водят до заключението, че гласувалите за Брекзит не са знаели за какво гласуват – това, което цифрите не показват, е, че, напротив, голяма част от гласувалите за Брекзит са били наясно, че това тяхно решение ще им навреди и е против интересите им.

Брекзит не бе страната на глупавите, а на отчаяните, на негативната солидарност, която е решила, че, при липсата на алтернатива, е по-добре всички да страдат, отколкото само онези, чиято съдба не би била различна, независимо от резултата. Брекзит не бе вот против Европейския съюз, а протест на милиони неми граждани, отдавна забравени от политическия елит и най-пострадали от икономическите условия по време и след кризата през 2008 година. Парадоксът е, че този глас дава повече права и сила тъкмо на този елит, отговорен за аскетичните мерки прилагани в Великобритания – мерки, наказали най-уязвимите, мерки на Консервативната партия в Обединеното Кралство, а не на Европейския съюз. Но дори в това нелогично решение се намира много ясна причина: европейският елит бе лесно отстранимият.

Може би най-смехотворната ирония по време на Брекзит кампанията беше обещанието, че Великобритания ще си върне демокрацията. Като че ли никой не се сети да спомене, че тази демокрация е толкова демократична, колкото и тази в Европейския съюз. В британския парламент депутатите се избират чрез електорална система на относителното мнозинство, което означава, че една партия може да получи милиони гласове и пак да няма глас в Парламента. Това се видя наскоро, по време на изборите през 2015 г., когато дясната националистическа партия UKIP получи близо 4 милиона гласа, и взе само едно място в парламента, докато Шотландската партия, SNP, получила малко над милион, взе 56 места. Такъв резултат може да се види и като позитивната страна на тази електорална система, създадена така, че да пази от опасността по- радикални партии да получат мнозинство, но това е също така система, създадена да служи на големите политически парти и да ги държи във власт. Потискането на демократичните права на обикновени граждани по подобен начин няма как рано или късно да не доведе последствия. За милионите, отчаяни от факта, че техният глас досега не е значил нищо, Брекзит бе начин чрез директна демокрация да гласуват срещу реда, който досега ги е държал безмълвни.

Въпреки че е насочен към Европейския съюз, симптомът Брекзит всъщност е по-обширен и е част от същия синдром, които излиза наяве в Шотландия и надеждите й за независимост, само че там врагът е Лондонският парламентарен елит, а не Брюксел. Тонът срещу Уестминстър в Шотландия е същият като този срещу Брюксел в Англия. Неслучайно Шотландия и Северна Ирландия гласуваха да останат и сега обмислят политики за спечелване на независимост от Лондон. Това е тяхна политическа възможност, докато за Англия, за отчаяните и разгневените граждани там, единствената опция бе да изразят недоволството си чрез разклащане на установения ред, като гласуват за напускане на ЕС.

Въпросът е защо симптомът Брекзит изведнъж набра въздействие и сила. Ако наистина става дума за битка между елита и забравеното, предимно бедно и необразовано население, то това не е нов феномен. Трябва да има причина, поради която както в Европа, така и в Америка с Доналд Тръмп и Бърни Сандерс, тъкмо през последните години се появява тази революция срещу статуквото, срещу установения икономически и политически ред.

След действията на Борис Джонсън, Майкъл Гоув и Найджъл Фараж, бактериите разпространили симптома Брекзит, и като имаме предвид случващото се в Америка, можем да си направим извода, че дните на нео-консерватизъм и олигархии са на привършване и на тяхно място идват свръх демагогиите.

Борис Джонсън и Майкъл Гоув изглеждаха стреснати на сутринта след резултата от референдума; да, разбира се, нямали са никаква идея какво следва, но още по-показателно е, че не са очаквали силата, която се оказа, че те и Фараж притежават. Надали и Доналд Тръмп, дори и с неговото его, е очаквал да притежава тази сила. Силата, която да черпи от милионите маргинализирани граждани след десетилетия безотговорна политика и с която да използва техните страхове, омрази и емоции за собствени политически цели. Горчивият парадокс е, че тази политика, представяща се като отговор на милионите отчуждени и забравени граждани, ще е още по-безотговорна, в манипулирането на омразата им и използването на имигрантите, расите и религиите като изкупителни жертви, междувременно засилвайки национализма и разделението в обществото до крайни предели.

Брекзит не бе причинен от провал на Европейския съюз, напротив. Европейският съюз е жертва на този бързо разпространяващ се синдром и е най-голямата политическа заплаха, с която Европа и Западът трябва да се справят. Този симптом Брекзит е сътворен от последствията на десетилетия безотговорна политика, насочена предимно към интересите на богатото малцинство. Потисканото страдание и бавното натрупване на омраза се превръща в мощно политическо оръжие, когато започне да се манипулира от свръх демагогии, които знаят как да черпят от подобна енергия. И да, във крайна сметка говорим за предимно необразовани и лесно манипулирани хора, но можем ли сериозно да ги виним, че вярват в Джонсън, Фараж или Тръмп, когато те се представят за последната надежда на отчаяните и разочарованите?