Да намериш живота, който търсиш, на боклука

Всеизвестен факт е, че над една трета от произвежданата храна в световен мащаб отива на боклука и че това количество би било достатъчно за изхранването на цялото гладуващо население по света.

Аз събирам боклука си разделно, но често си спомням за моята баба, която винаги със свиреп поглед ме караше да изяждам всичко до последната троха. Да хвърлиш храна на боклука, особено хляб, за нея беше светотатство. Далеч преди ерата на супермаркетите, баба си приготвяше сама кисело мляко и сирене – често срещана практика в много семейства тогава. Днес тези времена са окончателно приключили, а победата на пластмасовата кофичка е сигурна. Баба винаги казваше, че киселото мляко от магазина няма истински вкус, но аз така и не успявах да разбера какво точно има предвид. Молих я да ми обясни и тя казваше нещо за консистенцията и вкуса, но аз никога не разбирах съвсем точно какво се опитва да ми каже. Изгубвахме се в превода на вкусове и миризми – все неща, които трудно могат да бъдат припознати и разбрани, особено от дистанцията на поколенията.

Мед.

От времената, когато можеше да си го купиш от Жоро пчеларя и да го изядеш направо от стъкления буркан. Последния път, когато видях подобни буркани, те бяха шест на брой и стояха опаковани на кухненския плот в очакване да бъдат изхвърлени на боклука. Час по-късно вече ги нямаше до контейнера. Баба не пропусна да отбележи полуядосано, полудоволно: „Видя ли, казах ти, че не са за боклука!“.

Историите за българския постсоциалистически боклук – в буквален и преносен смисъл – е онова, което вълнува актьорите от театър Реплика в документалното им представление “Ние сме боклуците на Източна Европа”. Пиесата ще бъде представена на 12-ти и 13-ти ноември в галерия GRAD в Лондон, в специална поредица от документални представления за миграционните потоци в България, Русия и Великобритания.

Репетиция с режисьора. Снимка: Театър Реплика

Ирина, Благой, Тони, Християна, Ивайло и компания споделят собствените си истории и тези на приятели, за да предложат поглед върху нашето всекидневие. Животът след падането на Стената. Техните истории обрисуват екзистенциалната криза и особеностите ѝ в България. Травмата от миналото и несигурността от настоящето, които разкриват зееща дупка и истини, които не можем да изречем гласно, защото връзките с предходните поколения са прекършени.

Нашите родители се опитват да очертаят картината на това какво е било тогава, докато ние срещаме предизвикателството да обясним – на тях и на себе си – срещу какво се борим днес. Тази липса на разбирателство води до прикрита тъга от начина, по който всички ние живеем последиците на режима десетилетия след падането му.

И докато родителите ни не са могли да избягат, ние от друга страна често се чувстваме принудени да напуснем страната си, защото животът е обезценен. Точно както киселото мляко. В дома, и все по-често в чужбина, оказва се, че ние сме боклуците на Източна Европа.

Артисти. Снимка: Театър Реплика

Годината на промяната, разбира се, е 1989 г. Това е годината, която символизира социалната метаморфоза и конституира мълчалив, често невидим застой. Един от най-емоционално наситените начини за обяснение на онова, което се е случило в България и останалите бивши социалистически държави, е възможността да изследваме какво всъщност означава боклукът.

Може би промяната е незабележителна, но със сигурност прозира, когато разбираме, че можем да си купим бюст на Сталин от улиците на Тбилиси за по-малко от 10 долара, докато само допреди няколко десетилетия подобен бюст е бил задължителен тотем за всеки един образцов дом. Всяко оскверняване – било то с рисунка, графит или надпис би могло да ти коства много в зависимост от това в коя страна на стената се намираш. Днес подобни артефакти и действия са често срещани. Предметите са същите, но не и смисълът, който се влага в тях, защото ролята на властта е изменена.

С падането на Берлинската стена пада и великата мечта за равенство. А с нея се сгромолясва и страхотната пропагандна машина, която произвежда образите на чистите минималистични нови домове и техните обитатели, за да бъдат заместени скоро след това мизерията и безвластието на постсоциализма. 

Ние, родените по време на тази „славна“ революция, сме само наполовина запознати с приглушените опашките и користни истории на онова, което (не) е било. Някои от нас се опитват да съберат парчетата от пъзела чрез разкази и спомени от близки и роднини. Други разбутват прашасалите чекмеджета, и тършуват в скрина или под леглото. Някога сандъкът е бил заключен, но днес няма от какво да ни е страх.

Някои от нас, подобно на Християна от Реплика, решават да останат, защото няма нищо по-скъпо от родния дом. Други като Ирина си тръгват, само за да се върнат с откритието, че животът в България може да бъде и вдъхновяващ. Много от нас се измъчват, подобно на Ивайло, да свържат двата края и да издържат семейството си. Всички се тревожим за бъдещето, което никога не изглежда да се случва по план, а непрекъснато ни посреща с изненади и ни кара да се връщаме назад.

Бъдещото не изглежда като невидимия автобус, който Тони описва в пиесата, онзи, който той чака, но никога не може да види, заради спирката, чиято ламарина е като завеса и пречи да се наблюдава движението от правилната посока.

Някои хора са принудени да заминат, за да спасят животите си, както ни споделя един от членовете на Реплика, който разказва история за това как докторите умишлено удължават диализата му, за да печелят пари от това. Докато други остават, защото са или твърде стари, или сърцераздирателно млади да си тръгнат. Това са историите, които ще видите в пиесата – всички онези малки ежедневни преживявания, които се случват в ежедневието ни в България.

„Ние сме боклуците на Източна Европа“ е повече от докуметален театър, който проследява чинно живота. Актьорите пресъздават онези неща, които са станали толкова ежедневни и клиширани, че малко от нас вече им обръщат внимание. Като боклука.

Песен. Снимка: Театър Реплика

Пиесата на театър Реплика дава гласност на всичко онова, което поради някаква причина е останало неизказано на фона на пост-социалистическия пейзаж в България. Всички онези мини лични кризи, които се борят в нас и ни принуждават да запалваме отчаяно цигара след цигара, остарели в квартал, който вечно ще се казва Младост. Тяхната пиеса е покана за разговор в социалния контекст, където хората са толкова изолирани и тихи, че стават безлични и изолирани. Пропаст между поколенията, която отваря пътя на много горчиви истини.

Не е учудващо, че документалният театър е все по-разрастващ се в Източна Европа през последните години, нито че темата за соц миналото е все така актуална и вдъхновяваща редица лични истории.

В “Ние сме боклуците на Източна Европа” публиката е поканена на събитие в истинския смисъл на думата. На представление, в което самата тя ще участва активно и където актьорите не действат с реквизит, а с онова, което им предоставят собствените им животи. Съдби, които могат да бъдат преведени успешно единствено на езика на изкуството… или театъра. Това е пиеса, която приветства разликите и позволява на онова, което е останало неизговорено да направи поне опит за свой собствен живот. Тя представя желание за истински и личен разговор, независимо от бариерите, които го възпрепятстват.

Театър Реплика ще представи Ние сме боклуците на Източна Европа като част от Фестивала Peripheral Visions в лондонската галерия GRAD на 12-ти и 13-ти ноември 2015 г. Заедно с тях ще може да видите и шоуто на московския артист Talgat Batalov на име Uzbek както и украинската компания, ситуирана в Лондон „Молодой театр с тяхното представление Bloody East Europeans.

За повече информация, вижте тук.

За повече относно постановката и интервю с Ирина Недева, един от артистите от Театър Реплика, можете да прочетете статията на нашите приятели от Разходки из Лондон.