Няколко практични решения за справяне с бежанската криза

Европа трябва да си намери ново място на картата на света. Преминаваме от „Светът-Европа“ към „Европа в света“. Това е големият завой, на който се е озовал нашият континент.

(Ришард Капушчински „От Светът Европа до Европа в света“)

През есента на 2013 г. жителите на Телиш, област Плевен, категорично се противопоставиха на създаването на бежански лагер от затворен тип на територията на бившите военни поделения в близост до селото. За да покажат несъгласието си с намеренията на правителството и готовността си да защитават своите права и свободи, телишчани блокираха главния път София-Плевен-Русе в продължение на 40 дни. Те преустановиха блокадата едва когато местната управа получи гаранции, че правителството няма да строи планирания бежански лагер.

Бурната реакция на телишчани срещу създаването на бежански лагер в близост до населеното място привлече значително обществено и медийно внимание. Обикновени граждани, правозащитници, политици и журналисти се втурнаха да поставят етикети като расисти и ксенофоби. В крайна сметка се оказа, че картината има далеч повече нюанси, отколкото първоначално изглеждаше.

Благодарение на проекта „Непознатият друг“ на Фондация „Фотофабрика“, ние получихме възможност да разберем защо телишчани реагираха по този начин. Интервюта с представители на местната власт и жители на селото показаха хора, които са далеч от представата ни за расисти и ксенофоби. В интервютата те споделят, че са реагирали толкова остро заради потайните и подозрителни действия на правителството, липсата на каквато и да е информация за бежанците, които е трябвало да бъдат настанени в лагера, и липсата на комуникация между местна и централна власт. Какво бихте направили, попитаха телишчани, ако напълно непознат човек пристигне в дома ви без предизвестие?

През февруари тази година 29-годишният Динко Вълев от Ямбол доби национална, а по-късно и международна слава, защото „с голи ръце“ лови бежанци, влезли нелегално в България от Турция. Действията му предизвикаха разнопосочни реакции. Докато хиляди българи се втурнаха да му ръкопляскат, активисти за човешки права призоваха прокуратурата да го разследва във връзка с престъпленията, които е извършил по време на задържането на бежанците. Вълев дори предложи да се създадат доброволни отряди, които да пазят границата, защото отговорните за това явно не си вършат работата.

В последните дни пък множество медии показаха видео, в което се вижда как българи ловят мигранти, преминали нелегално в България, в динковски стил. Тези „доброволчески отряди“ също предизвикаха вълна от коментари, включително и напълно неадекватен коментар от страна на премиера Бойко Борисов, който благодари на ловците за свършената работа.

Всички тези истории хвърлят светлина върху растящото недоверие на българските граждани, които смятат, че правителството не може да се справи с притока на мигранти. Това недоверие, в съчетание със страх и чувство за наближаваща опасност, надхвърля пределите на България, разпростирайки се из целия Европейски съюз (ЕС).

През миналата година в Европа са пристигнали над милион бежанци от Сирия, Афганистан, Ирак, Косово, Албания и други страни, които страдат от политически, социални и икономически проблеми. Мащабът на това придвижване на хора към Европа успя да всее страх, напрежение и песимизъм и да породи нетолерантност към Другия. Тази миграция предизвика още по-сериозно сътресение в европейските общества заради терористичните атаки в Париж и Брюксел.

„Новата нормалност“, за която писа сп. The Economist няколко дни след атентатите в Брюксел през март и която се изразява в увеличаващи се и трудно определими заплахи, хвана европейските правителства неподготвени. За да се справят с миграционната криза, лидерите на ЕС трябва да допринесат за установяването на мир и стабилност в страните, които вече няколко години са разяждани от войни и тероризъм, и да подредят собствения си двор, така че интеграцията на имигрантите да бъде успешна. Иначе казано, лидерите на ЕС трябва възможно най-скоро да сложат край на войните в Близкия изток и някои части на Азия и Африка и да си сътрудничат както с тези страни, така и с бедни страни като Ливан и Йордания, които приеха милиони сирийски бежанци, с цел подобряване на техния стандарт на живот.

Европейските управници освен това трябва да създадат работеща и обвързваща квотна система за разпределение на бежанци и имигранти в страните членки и да въведат определени условия, които сигнализират, че интеграцията е двустранен процес. Преди обаче да тръгнат да прилагат тези и други подобни решения, европейските политици и обществени фигури трябва да анализират ситуацията в перспектива и да променят езика, с който описват събития и тенденции, свързани с имиграцията и интеграцията.

Следете езика и контекста

Както уместно посочва писателят Георги Господинов, ние живеем в езика. Езикът е могъщ инструмент, чрез който разбираме заобикалящия ни свят и изразяваме нашите ценности, възгледи, желания, мечти и тревоги. Вероятно защото езикът играе незаменима роля в живота ни, ние често забравяме, че той има и негативна страна. Въздействието на езика, подобно на технологиите, зависи от употребата. Чрез езика можем да информираме и дезинформираме, да разясняваме и объркваме, да учим и възпрепятстваме ученето, да помним и забравяме, да утешаваме и нараняваме, да защитаваме и нападаме, да обединяваме и разединяваме, да обичаме и мразим. Следователно всеки от нас трябва да познава положителните и отрицателните страни на езика. Колкото повече един човек се показва в публичното пространство и колкото повече въздейства на общественото мнение, толково по-внимателно трябва да подбира думите си.

„Войната в съвременния свят започва от измененията в езика на пропагандата“, казва Ришард Капушчински, полски журналист и писател с дългогодишен опит като кореспондент в страните от т.н. Трети свят, който умира през 2007 т. „Когато следим езика – как той се променя, как започват да се появяват нови думи, се оказва, че внезапно, неизвестно откъде, се появяват такива думи като “>враг”, “неприятел”,”да унищожим”, “да убием”и др. А след това почва да се появява езикът на агресията, езикът на омразата. С други думи това, което се нарича “hate speech”. Още няма никаква война, няма изобщо и следа от нея, изобщо нищо не се говори за това. Но започва да се променя езикът на общуването. И в този момент, след тези промени в езика, след като те почнат да се засилват и да придобиват определена насоченост, виждаме, че почва да се приближава военната буря.“

Напоследък често слушаме европейски политици, които описват бежанците като екзистенциална опасност, като източник на зарази и примитивни обноски, като крадци, убийци, изнасилвачи и терористи. Само преди няколко дни видяхме как Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей, призовава в национален ефир да покръстим бежанците и да ги изпратим в трудови лагери, „за да придобият умения“.

В резултат на разпространението на подобна реч приехме за напълно нормално разделението „ние-те“/„нас-тях“, което никак не е безопасно, тъй като самите европейски общества не представляват монолитни обединения на граждани с еднакъв етнически, социален, културен, политически и икономически произход. Агресивната реч и фокусирането върху терористичните атаки в Европа за сметка на подобни атаки в Турция, Пакистан и други взривоопасни точки на планетата засилиха популярността на крайнодесни политически формации и оскърблението и разочарованието сред мюсюлманските имигранти.

„Отправната точка е осъзнаването, че терорстите целят да провокират свръхреакция“, във вече споменатия материал. „Те се радват, когато политици като Доналд Тръмп обещават да изгонят мюсюлманите от САЩ; когато източноевропейски лидери казват, че ще приемат мигранти от Сирия само ако са християни; или когато Марин льо Пен, лидер на Националния фронт във Франция, сравнява мюсюлманите, които се молят на улицата, с нацистката окупация. Подобна нетолерантност подпомага превръщането на недоволните в симпатизанти и на екстремистите в атентатори. По същия начин „Ислямска държава“ [ДАЕШ] ликува, когато западни държави не спират да мислят за десетки загинали у дома вместо за стотиците мюсюлмани, убивани от бомби в Бейрут и Турция, и милионите, гниещи в бежански лагери и страдащи заради гражданската война в Сирия. Политиките трябва да изолират екстремистите, а не да изпращат [обикновените граждани] в ръцете им.“

Спрете войните в страните, от които идват мигрантите

Поне по един въпрос съществува почти пълен консенсус: докато войните в Сирия, Ирак, Либия, Афганистан и пр. продължават да проливат кръв, да причиняват разруха и да всяват ужас, стотици хиляди граждани ще напускат тези страни към Европа в търсене на по-добър живот. Колкото повече бежанци пристигат в Европа и колкото по-неефективна е интеграцията им, толкова по-поляризирани ще стават европейските общества и толкова по-склонни ще бъдат някои хора да прибягват към крайности.

Оттук произтича първата стъпка за справяне с миграцията: ЕС, в сътрудничество със САЩ, Русия и регионални сили като Турция, трябва да наложи ембарго на търговията с оръжия и петрол със страните, от които идват най-много бежанци, да поведе ефективни преговори за примирие, в които да участват всички страни в съответните кофликти, и да търси решения, които отговарят не на интересите на Запада, а на интересите и нуждите на различните етнически, религиозни и политически групи в тези общества.

Възстановете разрушените страни и помогнете на засегнатите от кризата

Снимки на Алепо в Сирия от преди гражданската война и снимки на града в сегашното му състояние показват два различни свята: първата група снимки показват красив град с богата култура, а втората група – територия, някога наричана град, която тъне в разруха.

Историята изобилства от примери, които доказват, че краят на една война е едно, а възстановяването след унищожението, омразата и разделенията, причинени от тази война – нещо съвършено различно. Ако ЕС и другите големи сили някак съумеят да разрешат продължаващите с години конфликти в Близкия изток и някои страни в Азия и Африка, те ще направят ключова стъпка напред. Те обаче тепърва ще трябва да работят усилено, за да опазят постигнатия мир в дългосрочен план, да помогнат на хората в тези страни да започнат да виждат в Другия приятел, не враг, и да съдействат на техните правителства да изградят наново своите политически институции и икономики. Наред със страните, от които пристигат бежанците, ЕС и партньорите му трябва да помогнат на малки и нестабилни страни като Ливан и Йордания, които са сред най-засегнатите от мигрантската криза.

Управляващите и обикновените граждани в икономически развития Запад трябва да разберат, че мигрантите се отправят на запад и на север не само заради войни и тероризъм, но и заради бедност, безработица, социално и икономическо неравенство, корупция и трафик на хора и наркотици.

Иван Кръстев, политически анализатор, директор на Центъра за либерални стратегии и автор на колонка в The New York Times, заяви в телевизионно предаване в края на март, че новите технологии за комуникация са трансформирали начина, по който живеем и гледаме на заобикалящия ни свят. Докато преди няколко десетилетия хората в най-бедните и слабо развити страни опитваха да подобрят живота си, като сменят правителства, каза Кръстев, днес преместването от една страна в друга е далеч по-лесно и има по-голям ефект, отколкото промените в управлението на родната страна.

Въпрос с понижена трудност: ако българи, румънци, македонци, албанци, косовари, украинци и руснаци могат да търсят по-добри икономически и социални условия във Великобритания, Германия, Франция, САЩ, Канада и дори Австралия, защо трябва да се изненадваме, когато хора от далеч по-слабо развити страни правят същото?

Създайте адекватна, справедлива и обвързваща квотна система

Няма европейска страна, която да е способна сама да се справи с бежанския поток. Страните членки на ЕС трябва да поемат своята отговорност на базата на работеща квотна система, при която мигрантите биват разпределяни по страни според брутен вътрешен продукт (БНП), население и територия, демографски профил, ресурси и трудов пазар. Вече има раздвижване в тази посока, но до момента прогресът е нищожен, да не кажем почти нулев.

Миналата година лидерите на ЕС се съгласиха да разпределят 160 000 бежанци между страните членки, но засега този план се прилага само за бежанци в Италия и Гърция. Според данни на Oxfam Великобритания, Франция, Холандия, САЩ и други богати страни са приели по-малко от 2% от сирийските бежанци, бягащи от гражданската война в родината им. Единствено Германия, Норвегия и Канада са изразили готовност да приемат повече бежанци, отколкото се изисква от тях.

Липсата на солидарност между страните членки на ЕС и отсъствието на работеща обща политика в сферата на миграцията и търсенето на убежище засилват натиска върху страните членки по външната граница на ЕС като Гърция, България, Италия и Испания, както и върху страни членки като Германия, Австрия и Швеция, където повечето мигранти желаят да се установят. Комбинацията от тези обстоятелства засилва недоволството в тези общества. Гражданите все по-силно критикуват европейските лидери и институции и са по-склонни да се капсулират в черупката на родните си страни. Инциденти като този в Кьолн, Германия, в навечерието на Нова година наливат допълнително масло в огъня.

Гарантирайте върховенството на закона и изисквайте интеграция

След като страна членка на ЕС предостави убежище или разрешение за установяване на мигрант, тя трябва да подпомогне, но и да изисква, интеграцията му. Управляващите често избират неподходящи стратегии за интеграция, защото се концентрират върху характеристики като етническа принадлежност и религия, които носят сериозен емоционален заряд. Единственият механизъм, който може да насърчава и крепи съжителството на хора с различна етническа принадлежност, религия и социален статус, е законът.

Когато властите в приемащите европейски страни разрешават на мюсюлманските имигранти да се придържат към шериата и да нарушават светските закони, те възпрепятстват интеграцията и мирното съжителство. Този подход само задълбочава фрагментирането на обществото в етнически и религиозни групи, които не могат да се разберат просто защото говорят на различни езици. Когато пропастта между живеещите добре (обикновено представителите на местното население) и живеещите в нищета (обикновено имигрантите) стане прекалено голяма, тя може да доведе до радикализиране и дори тероризъм, какъвто показва квартал Моленбек в Брюксел. Европейските власти трябва да предотвратят образуването на гета в своите градове и да гарантират, че законите важат еднакво за всички.

Европейските политици освен това трябва ясно да покажат, че имиграцията е двупосочен процес, която носи права и отговорности. В материал, в който разглежда бездната между западните и ислямските ценности и разбирания, холандският романист и политически коментатор Леон де Винтер отбелязва, че европейските интелектуалци обикновено се питат къде са сгрешили европейските общества, за да изпратят мюсюлманите в обятията на джихадизма. Тези интелектуалци, твърди де Винтер, се отнасят към имигрантите като хора с права, но с ограничени или никакви отговорности.

„Интеграцията на мюсюлманите в европейските общества е успешна, когато мюсюлманите са готови да изоставят психологическите ограничения на собствените си страни – страни, които, нека не забравяме, те са напуснали в търсене на по-добър живот“, пише де Винтер. „Когато те отказват да се адаптират към европейския начин на мислене, те възпроизвеждат възмущение и култура на насилие.“

В общи линии посланието на де Винтер се свежда до много стара, но често забравяна, мъдрост, която може да бъде приложена към сегашната мигрантска криза: „Ако живееш в Рим, живей като римляните.“

В момента Германия работи именно в тази посока в стремежа си да напомни на имигрантите, че те трябва да поемат своята отговорност в процеса на интеграция. Парламентът съвсем скоро ще гласува проектозакон, който, ако бъде приет, ще изисква от имигрантите да учат немски език, да приемат предложенията за работа, които получават, и да позволят на жените да работят, така че да се интегрират в немското общество. Ако имигрантите нарушават тези закони, рискуват да загубят правото си на престой в страната след три години.

Трябва не само да подкрепяме интеграцията, но и да я изискваме“, коментира вицеканцлерът на Германия Зигмар Габриел, препращайки ни към риторичния въпрос на световноизвестната италианска журналистка от близкото минало Ориана Фалачи: мюсюлманските имигранти ли трябва да се интегрират в европейските общества или европейците трябва да се интегрират с мюсюлманските имигранти?

Действай, реагирай, въздействай

Ришард Капушчински с право твърди, че Европа има капацитета и ресурсите да превъзмогне предизвикателствата, пред които е изправена днес. За да успее да премине от „Светът-Европа“ към „Европа в света“, казва той, тя трябва да направи това, което винаги е правила: да се реформира и адаптира.

Миграционният поток със сигурност не е въпрос, който може да бъде разрешен за ден или седмица, но също така не е непреодолимо препятствие. Докато опитва да овладее положението, ЕС трябва да се придържа към своите демократични принципи и идеали. От своя страна европейските лидери трябва да захвърлят дискурса „мултикултурализмът е мъртъв“, защото мултикултурализмът оформя човешката история и прогрес от векове и ще остане наоколо дори ако можехме да спрем всяка миграция на мига. Искаме или не, днес повече отвсякога трябва да се научим да се уважаваме и да търсим разбирателство помежду си.

Даниел Пенев e студент в Американски университет в Благоевград, където следва едновременно журналистика и масови комуникации и политически науки и международни отношения. Той е сред отличените в конкурса за есе на „Баница“. Пише за TrueStory.bg и сайта на Сдружението на българите с опит в чужбина „Тук-Там“. Асоцииран член е на АЕЖ-България.