Разговор между поколенията: интервю с проф. Калин Янакиев

Калин Янакиев е преподавател във Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, главен редактор на списание „Християнство и култура“, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (SIEPM) и колумнист в портал „Култура“. Автор е на редица книги, студии и статии в областта на православната духовност, религиозната философия и средновековната история и култура.

Потърсихме проф. Калин Янакиев, за да поговорим за ролята на младите хора в съвременния културно-политически живот на България, за значението на миналото и посоката на бъдещето ни. Тази среща провокира интересен разговор, на основата на който започваме и нова рубрика, която кръстихме „Харесва ли ви тази свобода?“. Този въпрос се роди в разговора с проф. Янакиев, а отговора му ще търсим с помощта на различни преподаватели, журналисти и обществени личности, които ще гостуват на „Баница“ в идните седмици. Приятно четене – очакваме и вие да се включите в разговора.

проф. Калин Янакиев. Снимка: ureport.bg

Измина една година след началото на #ДАНСwithme – колко важна беше ролята на постсоциалистическото поколение в него?

Гражданската енергия у нас има свойството да се изчерпва в къси срокове. И двата протеста – от март и юни – бяха както диагноза за заболяването, така и симптом за пробуждането. Диагноза за това, че заболяването вече не може да бъде крито от общественото съзнание и се вижда от широк кръг будни граждани на големите български градове.

В тези протести за първи път участва едно наистина ново поколение, защото наред със старите протестиращи, онези, които са протестирали поне 7-8 пъти масово през годините на прехода, за първи път се включи активно и едно поколение, което не помни физически комунизма – те са изживели само последиците му.

Това поколение будеше силни подозрения, включително сред хора като мен – аз вярвах, че това е една генерация, която е възпитана в потребителските ценности, в свръх-индивидуализма на личната кариера, в малко прекалената за мен еротична и сексуална свобода. За моя голяма радост, изглежда, това не се оказа вярно, защото тази генерация участва достатъчно будно, достатъчно съзнателно и донякъде дисциплинирано в тези протести. Направи протест така, както трябва да се прави протест – не се разпадна на втората седмица, след като той започна, както бе обичайно за предишни протести, колкото и да се героизират те с късна дата.

Това, с което това поколение на постсоциализма трябва да внимава оттук нататък, е да не се поддаде на фалшивите сирени, които му говорят, че политиката като цяло е мръсно нещо; че в политиката не бива да се участва по нейните правила. Трябва да внимават с аргументи, подобни на: „младите хора могат да протестират красиво, ако казват: «Долу партиите», «Долу парламентарните правила», «Долу компромисите», «Ние искаме някакъв съвършено различен свят и искаме непрекъсната радикалност»“.  Това са лоши внушения.

Комуникация? Автор: Виктория Георгиева

Колко важна е историята? Moжем ли да говорим за нашето съвремие като едно безмълвно продължение на близкото миналото?

Трябва да се знае какво е представлявал комунизмът, но и не е едно към едно истина, че комунизмът никога не си е отивал от България. Всички базисни черти на едно тоталитарно общество са си отишли след 1989 г. Разбира се, не веднага и не тутакси. Давам пример: една от най-важните характеристики на комунизма – тоталната мобилизация на всичко на всички, е напълно изчезнала в нашето общество. Отишла си е способността да се мобилизира всичко на всички от държавата. Няма такава мощна държава над нас, никой не може да ни принуди да вършим онова, което ни принуждаваше комунистическата държава, никой не може да ни превърне в ресурс. Абсолютно невъзможно!

За разлика от базисната очевидност на всяко едно нетоталитарно общество, че животът е първото право на човека и че животът съществува като право на този, който го има, на този, който е дарен с живот, тоталитаризмът има базисната интуиция, че животът е ресурс на тоталитарната държава. Всичко е ресурс на тоталитарната държава.

Децата не се раждаха на семействата си, макар да се раждаха в семейството. Уви, не можеше да се избегне и това – те все пак се раждаха в семейството, но се раждаха изначално принадлежащи на пионерската организация, комсомолската организация, „Отечествен фронт“ и т.н. Родителите им нямаха свободата да ги дадат или да не ги дадат там, още по-малко младите хора, децата, имаха право да се отклоняват – те бяха мобилизиран ресурс от самото си раждане.

Съпрузите и съпругите не принадлежаха изначално и изключително един на друг, а принадлежаха на различни подразделения на трудовия фронт и споделяха само невъзможните за изземване партньорства между мъжа и жената. Неслучайно комунистическата политкоректност никак не обичаше думата „съпруг/съпруга“ или „мъж/жена“ – мъжът имаше своята „другарка“, а жената имаше своя „другар“, и това беше политкоректното изрязяване. Това означава, че те може да са другари, но изначално принадлежат някому другиму.

Всички членове на обществото са мобилизирани, мобилизирани са техните жизнени отправления, мобилизирано е тяхното имущество. Само случайно личното жилище можеше да съвпада с някогашната ти собственост, но то беше също ресурс, мобилизиран така, както на война се мобилизират автомобилите, тракторите и т.н. Комунистическата държава имаше пълното право да настанява на твоята жилищна площ, а не в твоя дом, квартиранти, тоест да дирижира миграционни потоци.

Това поражда и първата голяма онтологична/антропологична девиация на комунизма. В тази девиация частното се привижда като дефект на публичността, която е първенствуваща реалност. Затова комунизмът се отнасяше изключително подозрително към всяко по-ярко проявяване на частността. Оттам идват тези необясними за днешния човек подозрителности на комунизма към по-яркото облекло – това е просто изява на частното, а частното, когато се изявява, саботира твоята мобилизация. Ти показваш, дори пасивно, някаква дезертиралост от строя, някакво отклоняване от мобилизацията. Естествено депресивният, затвореният човек беше също подозрителен, защото това показваше, че той не е готов или не е способен на изискуемото от тоталитарната държава самоотдаване на мобилизацията.

В края на комунизма за младия човек, който не бе комунист, беше много важно да декларира своята маргиналност – тя беше политическа и антикомунистическа добродетел. „Искам да бъда маргинален, не искам вашите постове, не искам вашата кариера, не искам вашето правилно изкуство, не искам вашите правилни вкусове, не искам дори подредения семеен живот“.

Нито една от тези черти не съществува в днешно време. Днес боледуваме от друга болест – трансформацията на комунистическата власт в олигархично-политическо-икономическа власт. За да проследим нейния генезис, ще трябва да познаваме комунизма. За да разберем защо ни е толкова калпаво обществото, ще трябва да се върнем към големите черти на тоталитаризма, които са действали дълго време – цял половин век, и са нанесли своите поражения.

Как се превежда този език на младите хора? Опитът да разбереш къде (между комунизъм и демокрация) е постсоциализмът и защо всъщност нещата не са наред се превръща в екзистенциална криза, в едно вечно търсене. Дали след протеста се разви критичност и естетика, позволяващи на младите хора да разберат, че тази свобода, с която са родени, всъщност не е такава, каквато би трябвало да бъде? Че е нужно да изискваме повече, да търсим нормативността?

Хубаво би било за острастените антикомунисти, какъвто съм впрочем и аз, младите хора да ненавиждат с емоционална ненавист миналото, но аз съм достатъчно разумен човек, за да си давам сметка, че това е невъзможно. Невъзможно е нещо, за което просто четеш, вече да предизвиква у теб горещи чувства. Що се отнася до своеобразната злоупотреба с миналото по отношение на настоящето, тя се състои в следното – младите хора днес често слушат това:

„Днес вие имате свобода, каквато ние нямахме. E, харесва ли ви тази свобода? Tя е такава свобода, че в нея вие не може да сте сигурни в нищо. Всеки може да ви излъже, подхлъзне, да ви изпревари нечестно, да не ви даде възможност да се развивате – това е то „свободата“. За сметка на това ние ще ви кажем, че навремето ние нямахме свобода, но знаете ли какво имахме – имахме сигурност; имахме сигурност, каквато вие сега нямате“.

Един немски политик беше казал: „Свободата без сигурност е свобода на джунглата; сигурността без свобода е сигурността на клетката в зоопарка“. Свободата на джунглата просто не е никаква свобода, както и сигурността на клетката в зоопарка не е никаква сигурност.

Свобода, ама не баш. Автор: Виктория Георгиева

Сигурност ние през социализма не може да сме имали поради простата причина, че ако всичко на всички е мобилизирано, ти нямаш абсолютно никаква сигурност. Каква сигурност имаш?! Че ще продължаваш да работиш това, което работиш? Влизаш в университета, стигаш до третия семестър и се появява някакъв грандиозен национален строеж от типа на Странджа-Сакар, прекъсват ти семестъра и отиваш там, защото няма как да не отидеш. Ти си Никой.

Има една единствена привидна сигурност: ако спазваш всички правила, които изисква от теб държавата, ако не проявяваш по какъвто и да е начин личността си,  е възможно да изкараш живота си добре, според както е ситуацията в момента.

Добре, навремето е имало сигурност, а днес има ли свобода? Не е свобода да можеш да живееш на едно място, където имаш единствената свобода, ако можеш да бягаш бързо, да бягаш бързо или ако си хищник, да разкъсваш другия – това не е никаква свобода, това е предопределеност.

[По-скоро това напомня за независимостта, която съществува в природата преди създаването на обществен договор, за която Томас Хобс говори?]

Това не е свобода, в природата няма свобода, а предопределеност. Фалшификацията е, че това е свобода. Навремето е била фалшификация, че онова е било сигурност, а то е било просто тайна дирижираност.

На какъв език трябва да се разказва тази история на хората, родени след ’89-та? Цялостната битката за разказа за миналото е до голяма степен загубена. Разказът за „цветните дънки“ е романтизиран и младите хора си казват: „Е, колко да е било лошо?!“ – смятате ли, че вашите спомени, харектеристиките на тоталитаризма остават непреведими за нашето поколение?

Ние живеем в епоха на разпадане на тъй наречените „големи разкази“ – криза на големите идеологии. Идеологии и идеи, дори хубави и разумни, не могат да обхващат като ураган огромни маси, както е било по-рано. Това не означава напълно да скръстим ръце и да кажем: „Абе, край. Нищо не можем да направим“. Аз лично имам по-голямо доверие в това, че събуждането на младите хора може да стане не чрез преки политически послания, а чрез достигане до присъщата на младия човек жажда за vita maxima – жажда за максимален живот, жажда за задълбочаване. „Скучно ми е с този глупав делник, който представлява просто избутване на нек’во висше образование и реализация в джунглата на живота. Аз не искам просто това, аз бих искал нещо друго и търся хора, които да ми кажат нещо по-дълбоко, които да ме запалят за нещо по-дълбоко, за някаква метафизика, за някаква религия, за нещо такова“.

Как трябва да се развива тази „практика на свободата“, тази „дълбочина“ – защото ние си оставаме политически изолирани – ставаме все по-малка група от хора, не можем открито да говорим за политика и така се развива една политика на мълчанието и въпреки че има забрани да се говори за миналото и за съвремието, ние се борим да съхраним една алтернатива, но май не достигаме. Дали по-старото поколение имат някаква отговорност в точно това съхраняване на това алтернативно пространство?

Аз твърдо вярвам, че един интелигентен език, колкото и първоначално да изглежда, че остава в изолация, трябва просто да бъде държан героически твърдо и дълго и при всички положения някакви плодове ще дойдат.

Мисля, че става дума за една територия на поколение, което в момента е в процес на израстване. Това е генерация, която ще се среща с най-различни предизвикателства, с най-различни травми и разочарования, което е изключително важно, и следователно тя може да се замисли, може да почне да се замисля… Това означава, че не може да се очаква едно мигновено спечелване на младежката аудитория – тя не прилича нито на професионалната, нито на профилната аудитория. Тя е възрастова, а възрастта обединява в себе си най-различни личности – хора, които постепенно израстват.

Как бихте обяснили какво означава „демокрация“ в конкретния ни контекст? Каква е диагностиката?

Ще опитам така: базисно и постоянно съзнание, че политическата ни свобода зависи от нас, а не от някакви тях; няма демокрация, няма интуиция за демокрация там, където има разделяне на „нас“ и на „тях“. Продължавам да разгръщам това: в България има куца демокрация, неразвита демокрация, защото много лесно хващат дикиш послания от рода на: „Те правят нещо по отношение на нас“. Тая дихотомия „тях/нас“ може да бъде срещната, проследена морфологично навсякъде; като се започне от „от Брюксел ни спират“ еди-какво си; „депутатите ни подготвиха“ еди-какво си; „правителството ще ни вдигне“ еди-какво си; това постоянно деление на „ние“ и „те“ показва едно базисно несживяване с мисълта, че обществената и политическата ни съдба зависи от нас, а не, че ние сме някаква безгласна маса, по отношение на която действат разнолики и разнопосочни „те“. Демокрацията е това.

Ние – те – Кой Автор: Виктория Георгиева

А свободата какво е, след като демокрацията е да имаш това чувство за свобода? Защото пак има дихотомия свобода/несвобода, която се усеща: преди е било така, сега…

Да, дихотомията се дължи главно на неразграничаването на понятията „свобода от произвол, каприз“, „свобода да удовлетворявам всякакво мое желание, когато и както то възникне“ – това не е истинска свобода. Тоест при тази свобода обикновено се получава реакцията на другите: „А, това ли ви е свободата?! Не щем такава свобода“.

Интуиция за подобна свобода не е само български патент очевидно. Бжежински нарича това „настъпването на позволяващата корнокопия“. Не, това не е свобода, защото това води до свободата на джунглата, която погубва едновременно със себе си и самата себе си, и самата сигурност, и абсолютно всичко.

Не мога да определя позитивно свободата. Трябва да си свободен по отношение на доброто и злото, доколкото това е възможно, защото телеологически това не е напълно възможно – ние не сме напълно свободни по отношение на злото. Равнището на свобода се измерва с това доколко сме свободни по отношение на доброто и злото: ако можем, ако сме свободни да вършим добро, следователно сме свободни; ако не сме свободни да вършим добро, значи не сме свободни. Свободни сме в мярата, в която можем да желаем свободно и доброто и да не сме роби на злото. В метафизически смисъл няма такава „пълна“ свобода на този свят, но и не е вярна калвинистката позиция, че ние въобще не можем да желаем и да вършим доброто.

Хубаво е да бъде добавено, че аз не мога да заставам в позицията на оракул – често пъти в интервютата „професор еди-кой-си“ е длъжен да дава отговори на всички въпроси. Могат да се кажат някои неща като лични мнения, като усилия, които могат утре да бъдат по някакъв начин апострофирани, вътрешно даже апострофирани, някои неща постепенно изплуват, постепенно се виждат.

Ако поставим правилната диагноза, в един момент може да ни блесне и какво можем да правим оттам нататък, което е безкрайно трудна работа. Като всяко политическо нещо то проблясва в опита, в пътя, който е извървян дотук.