България през очите на чужденец

Често се опитвам да гледам през очите на чужденец. Да видя за първи път непознатите сгради, да разчета за първи път посланията на времето, викащи от витрините, да общувам с природата наоколо, сякаш се срещаме за първи път. Често се получава. Впечатлявам се от тролейбусните жици на фона на небето, от цветовете и архитектурата в центъра на родния ми град, от голямата гора зад сградите и симбиозата, в която са заживели. И тогава заобичвам повече – така, както се обичат непознатите неща – страстно и с обещания. И така, както се посвещаваш на най-познатото и не разбираш кога си започнал да го носиш в сърцето си.

Тези дни една приятелка от Словакия ми е на гости и във всеки момент се опитвам да гледам наоколо чрез чуждите й за всичко наоколо очи. Разказвам й, че България има едно от най-застаряващите населения – на пето място в света. Останало ми е като факт в съзнанието от няколко години – след Япония, Германия, Италия и Швеция. В следващия момент вървим през Южния парк в София, а навсякъде около нас има майки с деца и колички, носещи живот и лекота на раменете си. Продавачите в магазините са любезни, поздравяват и изпращат с пожелания. Гледам през нейните очи и виждам България за първи път. Тя ми споделя: “Мислех, че българите са недоволни и неприветливи, но хората изглеждат щастливи. Дори шофьорите са спокойни. Ако някой при нас кара така, както карате вие, отвсякъде щяха да свирят и крещят.”

В последно време непрекъснато се случват инциденти на пътя и загиват стотици хора. Инциденти около мен обаче не са се случвали. И не се бях замисляла колко спокойно приемам всички нередности, които носят потенциални заплахи – неправилните изпреварвания, превишената скорост, преминаванията и пресичанията на червено. Да, осъждала съм ги, но не съм ги отричала. Те са част от пейзажа наоколо. А явно и отличителна черта в непознатите очи.

Kаруците – по-късно се впечатлява от тях – някой може да кара по асфалта дървена кола с впрегнат кон. След това в града вижда знак „Забранено влизането с каруци.” Извинявай, но това трябва да го снимам”, казва тя и ме гледа с недоумение, когато й казвам, че през останалото време са законни участници в движението.

– Какво друго ти направи впечатление? – питам.

– Сградите. Ние също имаме толкова стари блокове, но ги боядисваме и са цветни. Тук са прекалено сиви.

Снимка: Николай Николов/ www.blindspot.bg

Да, наследство от социализма, което ни обгражда отвсякъде. Може би затова ни привличат повечето чужди държави – заради по-голямата им урбанистична цветност, която ти запява мелодията на живота по-волно, с по-малко зазидване и повече прозрачни ъгли за гледане.

На път  сме. Отново гледам към високите сиви соц блокове.

– Яна, опитвам се да гледам през твоите очи и осъзнавам колко са потискащи сградите.

– Някой ден ще се променят – казва тя. (В Словакия, където панелният блок продължава да доминира градското пространство, преди ереме беше въведен закон за саниране на сградите. Днес в столицата Братислава почти няма останал сив соц блок.  Бел. ред.)

Не мога да си представя, че ще бъде отделена толкова голяма сума от държавния бюджет или от семейния бюджет на живеещите в тях, за да оцветят историята, с която са растели. Може би следващите поколения, които ще копнеят за повече цветове, ще го направят.

С Яна се запознахме в Германия преди година. И тогава сравнявах. Попитах я дали “вкъщи” имат бездомни кучета. Тогава ме погледна учудено и каза „Не”. Казах й, че при нас са много и понякога нападат хора. Сега вървим из улиците на София и не срещаме нито едно. Чувствам, че съм я излъгала. И съм се ръководила от това, което ми е останало от новините. А може би нещата са се променили от преди година?

“И природата и храната ви е друга”, споделя Яна. “Ние нямаме толкова красиви места”. Усмихвам се. Чуждото винаги ме е привличало. И умирам от любопитство да видя дори нетолкова красивото, да отбелязвам в мислите си белезите от хода на времето. И заобичвам повече – непознатото заради всичко ново, което носи, и родното, заради всичко, което е.

“Нямаме и толкова традиционни ястия”. За няколко дни успя да опита баница, тиквеник, качамак, шопска салата, таратор, шкембе чорба… Впечатли се от розовия български домат. Дори не разбира в началото какво е, а после гледа към сергиите с желанието да го заснеме. Приготвяме “много неща с мляко”, а плодовете и зеленчуците у нас са “по-вкусни”. Различни.

Опитвам се да гледам през очите на чужденец. Рилският манастир е величествен на фона на планината, а златният полилей в църквата ми идва в повече за храм. Стобските пирамиди показват (извън)Земността на природата, а хората успяват да са любезни, деца тичат по улиците вечер, играят на криеници, бабите се събират по пейките и измежду блоковете мирише на супи и печени чушки. А някой казваше, че децата се зомбират днес единствено пред компютрите и преди хората са общували повече.

Крушунските водопади – „и ние имаме водопади, но трябва да се катерим 2 часа пеша до тях. Няма толкова леснодостъпни”. Няма толкова лесни бягства. Дори когато табелите по пътя са преведени за чужденци по странен начин – от Крушунски водопади на Krushunski vodopadi и от Рилски езера на Rilski ezera.

Деветашката пещера – Яна никога не беше виждала пещера наоткрито, винаги е слизала под земята в тъмното. И сега е по-тъмно, но слънчевите лъчи си играят с прелитащите прилепи. Чувстваме се като в компютърна игра заради изкуствените стени и кръгове. По времето на социализма са складирали петрол в Деветашката пещера. Била е и засекретен военен обект. Но процепите й показват небето. Очарованието на Яна остава.

А още не сме стигнали до морето и всичките ни оцеляващи плажове. Остават за следващото лято.

Снимка: Николай Николов/www.blindspot.bg

Извън стереотипите е някак по-хубаво, по-смислено. Да гледаш през чужди очи – това, което е най твое. Докато времето оставя следи и отпечатъци.