В началото бе дяволът: след секса – смърт, след мрака – ръгби

“Post Tenebras Lux” (2012); Carlos Reygadas

Post Tenebras Lux  

„След мрака – светлина” e лентата, с която мексиканският режисьор Карлос Рейгадас печели награда за режисура на фестивала в Кан през 2012 г. В нея той изследва по радикално асоциативно-лиричен начин (напомнящ донякъде филмите на Терънс Малик, Тарковски, Драйер и Бресон) базисните измерения на човешкото в контекста на „цялото съ-творение“. Композиционно филмът е изграден като поредица от фрагменти, представящи с помощта на фасетъчната си структура пъзела на живота. Така лентата напомня визуалната тъкан на съня – пределната образност на отвъдността, която се въ-плъщава в свободната емоционална и идейна асоциативност, лишена от конкретно време и пространство, там където е единствено възможното й място. Успоредно с това Рейгадас съумява в оптимална степен да удържи органичността на кинонаратива си. „Магическият реализъм“ на мексиканеца създава една крайно красива, изобилстваща с образи и символи, „привидност“. Зрителят ту потъва, „губейки се“ в многопосочността й, ту изплува на повърхността, за да осъзнае, че всеки отделен „фрагмент“ повтаря в нарочна последователност идентични внушения и мотиви – за слабостта на човека и силата на злото, за нуждата от спасение и свободното смирено падане в победата и поражението, в саможертвата и провала. Привидно “Post Tenebras Lux” е емоционална буря от образи и лиризъм, но всъщност режисьорът преднамерено води зрителя „за носа“ по един добре утъпкан път.

За оригиналното самобитно „звучене“ на лентата спомага и фактът, че тя е снимана с помощта на две поставени на камерата лещи, като едната от тях е леко разместена, за да бъде постигнат желания сюрреален ефект. Образите в кадър се превръщат в двойни/двойствени навсякъде, освен в неговия център, като по този начин вниманието на зрителя се фокусира към може би най-важния елемент във всички филми на Рейгадас – човека. Забелязва се стремежът да бъде експонирана отблизо плътта – оголена и уязвима. От друга страна нейният мистичен, над-материален характер се проявява единствено по време на секс или при досега със смъртта. Всеки път, когато някой герой на Рейгадас се появи на екрана, камерата се превръща в микроскоп, изследващ отблизо „телесните характеристики“ на героите, което контрастира с величествените панорами и природни картини в лентата. По този начин винаги се откроява много ясен паралел между необятния характер на материята (природата и космоса) и човека (личността), чиято значимост (внушава се) надвишава тази на света. Освен това чрез раздвоените образи в краищата на кадъра режисьорът ни показва почти мистичната призрачност, която всеки предмет потенциално притежава – за първи път в творчеството му над-материалните качества на образите са представени по толкова директен и ясен начин.

“Post Tenebras Lux” (2012); Carlos Reygadas

В началото бе дяволът

В центъра на сюжета на “Post Tenebras Lux” е съдбата на едно семейство „обладано от злото“ (лентата до голяма степен е и „автобиографична“, защото режисьорът преднамерено снима членовете на собственото си семейство). Още в самото начало на филма едно от децата – Елеазар вижда как дяволът влиза в спалнята на родителите му (Хуан и Наталия), носейки куфарче с инструменти, и затваря вратата. От тази отправна точка на „първородния грях“ сюжетът започва да се разгръща по посока на тъмнината, „след която следва светлина“. Малко по-късно Хуан пребива жестоко едно от кучетата, които отглежда, защото то проявява непослушание. Успоредно с историята на търсещия изгубения рай Хуан, се разказва и тази на El’ Siete  (“Седмият“) – дървар, който губи семейството си, защото в миналото си е бил крадец и наркоман. Търсейки утешение той посещава нещо като провинциална група за анонимни грешници, където всеки може да изповяда греховете си пред „съборната“ съвест на микрообщността.

Както и в другите филми на Рейгадас и тук еросът/сексуалното е централен проблем. В “Post Tenebras Lux” „самодостатъчният“, лишен от трансцендентност и дълбочина, секс е показан в крайно негативна светлина.  За разлика от „Япония“ (2002), пълнометражният му дебют, където сексът е единственото нещо, което успява да спаси главния герой от бездуховното му съществуване и желание да се самоубие (директна препратка към квазиеротичната сцена между вещицата и Александър в „Жертвоприношение“ на Тарковски). В оргазма човек макар и за кратко (пред)усеща красотата и силата на отвъдното. В този смисъл сексът е до голяма степен неосъзнат копнеж по божественото.

В „Битка в рая“ (2005) еросът „съпътства“ желанието за изкупление, като симбиозата между двете отвежда главния герой в една базилика, където той намира смъртта си като мъченик. Парадоксално именно страстта, която отвъд „края“ най-после „съвпада в пълнота със себе си“, помага за победата над греховността и тленността. В „След мрака светлина“, обаче ни се показва как, когато сексът се превърне в самоцел, той приковава човека към материалната реалност и го превръща в роб на тялото му. Пристрастеността на Хуан към порното го отвежда в нещо като клуб за оргии, където в едно малко помещение кръстено „Дюшан“ (съседното се нарича „Хегел“), той гледа как непознат мъж прави секс със съпругата му, докато възрастна жена я гали по лицето и й обяснява, че тялото ни е дадено, за да изпитваме удоволствие. С тази директна препратка към дадаизма Рейгадас внушава, че в наши дни метафизичната същност на сексуалните отношения е тотално отречена и забравена, а телесното е превърнато единствено в инструмент за постигане на бързи и остри удоволствия.

След секса – смърт, след мрака – ръгби

В крайна сметка единствено смъртта разкъсва порочния кръг на слабостта и обречеността, в който безпътно се лутат Хуан и El’Siete. Младият баща бива застрелян от бившия наркоман, който се опитва да го обере. На смъртния си одър „съвсем новозаветно“ Хуан преоткрива дълбоката любов към семейството си и прощава на своя убиец. “Ако бе оцелял, героят му би продължил с порочния си живот и съответно – отново би се отдал тотално на страстите си”, подчертава Рейгадас в свое интервю. Опростеният убиец от своя страна завършва „житейския си път“ като Юда, но вместо сам да се издърпа за косата като барон Мюнхаузен, той буквално с голи ръце си откъсва главата в може би най-запомнящата се сцена от филма. В подобно режисьорско решение мнозина биха видели ирония, но то разкрива природата на отчаянието и непрогледната бездна на страстта към самоунищожение в епицентъра на непоносимата болка.

„Светлината, светеща в мрака, който я не обзе“ на финала на “Post Tenebras Lux” побеждава с помощта на „корпоративната спортна есхатология“ на ръгбито. Рейгадас показва два отбора, играещи един срещу друг. Едните с бели фланелки, другите – с червени, каквато е и „кожата“ на дявола, държащ куфарчето с инструменти от началото на филма –постмодерен съветски комисар с опашка, копита и рога. В последния кадър на лентата едно от момчетата от белия ръгби тим казва: „Те имат силни играчи, обаче ние имаме отбор“. Никой не се спасява сам. Тези, които обичат, не могат без другите – човек не е остров. Самотата е мрак.