Подаръци ще има за всички от сърце

Идва Коледа. Аз и хиляди други българи ще се приберем при семействата си в България. Дотогава би било добре поне още няколко министри да са подали своите оставки, за да се задълбочи разговора за опозиционната политика, започнат от Радан Кънев. Несъмнено за това ще се говори много и когато съм у дома. Включвам се в разговора още сега. Помня, че преди две години по същото време отново се готвех за София, но и за протест. Сега не е тогава и това се вижда пределно ясно, а политическата ситуация изглежда още по-кална. Аман, сигурно си казват лошите от тоя, който измисли това #KОЙ и продължава да упорства за отговора му.

Знае се, че министър-председателят на България Бойко Борисов е посрещнал новината за оставката на министъра на правосъдието Христо Иванов на терена докато играе футбол. Учудващо за мен, особено след финото самопогалване по главата си, с което Борисов подсказа на цял свят, че папите го обичат много, някои хора и медиите намериха тази постъпка за недопустима. Според мен тя е напълно в кръга на нещата, така както тази новина излиза точно над новината за ловеца Местан и убитите вълци, подменени с лъвовете от Съдебната палата, които бяха заместени от свине. Фейсбук визуално показва модела #КОЙ, дори няма нужда от допълнителни думи.

Отново във Фейсбук Радан Кънев каза, че оттегля подкрепата към кабинета Борисов, защото изцяло е изгубил доверие към начина на водене на политика (явно задкулисен) от страна на ГЕРБ. Като саундтрак към своето изказване Кънев добави песента на Милена “Ха-Ха”. Гроздан Караджов, друг политик от ДСБ, също сведе доверието си към правителството, подавайки оставка като председател на парламентарната комисия по транспорт, информационни технологии и съобщения. По думите на политолога Евгений Дайнов така поне гражданите ще знаят кой от коя страна на модела #КОЙ e, та да не се залъгваме преди новата година. Постовете в подкрепа на Христо Иванов на Теодор Михайлов, Иван Бедров и Иво Божков до различни степени осмяха и разкритикуваха явно неразрушимото статукво.

Стотици граждани протестират пред Съдебната палата след оставката на Христо Иванов, 9-ти декември, 2015 г. Снимка: Николай Николов www.blindspot.bg

Самият Христо Иванов подаде своята оставка от трибуната на Парламента, заявявайки че с това гласуване:

„стана важна, голяма и символична стъпка към съмнението за това, че в България все повече може да се говори за върховенство на главния прокурор. Аз с голямо облекчение мога да заявя, че вече няма да продължа да упражнявам правомощията на министър на правосъдието.”

Христо Иванов заяви, че по-хубав коледен подарък от тази оставка не би могъл да си направи. Сега се очакват и още подобни подаръци в Парламента. Но дали ще бъдат за всички и доколко ще са от сърце?

Докато пиша тази статия постепенно нараства броят хората, които слагат за своя профилна снимка лика на Христо Иванов. Идеята неимоверно е да покажат своята подкрепа, но тези снимки визуално допринасят и за това да се разбере, ама този път наистина, кой с кого е. Поне привидно. Както сигурно се е допускало от мнозина, горе-долу също толкова хора излязоха на протест днес. Колкото-толкова, въпросът не е количествен и не трябва да се изпитва нито отчаяние, нито гняв затова, че малко свещи се запалиха пред Съдебната палата.

За жалост с оставката на Иванов стават ясни няколко неща. Властовата структура у нас е шокиращо явна. От друга страна стана ясно, че опитът отдолу (#ДАНСWithMe) и опитът горе-долу отгоре (Реформаторския блок) финишираха до една и съща крайна точка: “Как, да му е*а майката, пак стигнахме пак дотук?”

Подобно на много пъти през последните години, можем да очакваме засилване на основните двигатели на гражданското общество, протести и шествия (които продължават да носят зеления банер от преди две години), постепенно рухване на каквото и да е останало доверие към избраните депутати и нагласата за нова изборни мъчения. За някои.

За други, този сценарий е чужд и нещата са си постарому. От тях не може да се изисква друго, а точно обратно — сигурно те могат да изискат неща от нас, най-малкото въпроси като, “Е, не ви ли писна да си сменяте снимките?” или “Аз ти казах, че тая Кунева, че не е читава”. И любимото ми, за жалост подготвено от човек, който не част от моя Фейсбук, а беше видяно от този на приятел:

“В тази скапана мафиотска държава, в която всичко е схема, не ми остава нищо друго, освен да си сложа Коледния тишърт с Делян Пеевски и да си свиркам. Merry F*cking Christmas, България!”

И една оставка като коледен подарък. Колко е важно да имаш чувство за хумор в критична ситуация. От Радой Ралин, надявам се, сме го наследили. И пак, поне сега знаем колко всъщност сме затънали и колко са окаляни работите на държавно ниво. Не мисля, че някой от нас се залъгва със значението на думата подарък. В България, особено когато стане студено, използваната дума всъщност значи обратното, ала 1984. “Добре съм, а ти?” Не.

Стотици скандират “Оставка” пред Съдебната палата, 9-ти декември, 2015 г. Снимка: Николай Николов www.blindspot.bg

Социологът Марсел Маус е казал, че подаръкът е в основата на всички човешки отношения, подготвяйки пътя за неравенство, угризение и зависимост. Аз ти подарявам книга за рождения ден, ти се чувстваш длъжен да ми подариш нещо по своите възможности за моя. Маус, за жалост,  не казва нищо за моменти, в които се случва човек сам да си направи подарък, и то оставка. За кого остават угризението и зависимостта?

Но истината, която е по-важна и по-болезнена от това как и кой владее държавата, е къде се намираме ние в тази картина. Нашият подарък е свободата в клетка. И да пътуваш и да не пътуваш, и да се прибираш и да не, и да се опитваш да се абстрахираш и да не се дразниш, винаги усещаш, че нещо не е както трябва в България. Ако живееш в чужбина, това чувство започва още с първата ти стъпка на Терминал 1 и миризмата на цигари.

Свободата в клетка е следната — имаме няколко свободни медии, имаме интелигентни журналисти и свобода на изказ — дигитално и на живо, имаме известна свобода в изкуството, както и свобода да пътуваме. Можем да се събираме в протестни мрежи и големи граждански формации. Дори можем да се подиграваме на властимащите — колкото по-дебели и тъпи, толкова по-лесно. Можем да ги изобличаваме и да се борим с тях. Понякога дори печелим. Малки подаръчета.

Днес разбрахме обаче, че големият подарък не се озовава никога в нашата кошница. Защото те толкова умело си го подмятат, че той ту е в Пеевски, ту в Борисов, а сега, оказва се, и в Цацаров. И докато ние се въртим в кръг, гонейки ги, ставаме все по-малко, а те все повече. Добре че все пак сме в Европейския съюз, за да не може прекалено явно да се е*ават с нас. Иска си (съветски) финес. Подаръци от Дядо Мраз.

Аз не мисля, че нещата, такива каквито са сега, са необратими. Напротив. Но се чудя дали все пак поднесената като подарък свобода в клетка не е по-скоро съзряна като изключително ценно ограждение от чуждото и опасното, отколкото като задушаващо ограничение. Не знам дали това е така или не. Мога само да предполагам. А когато един министър на правосъдието си подава оставката като знак на личен подарък, знак на протест и знак, че се е измъкнал от още по-задушаващата клетка на власта, и когато интелигентна реакция има от медии, които можеш да преброиш (със зор) на двете си ръце, то тогава предположението ми със сигурност не клони към позитивното.