Път към Kръста

Бъди с мен и помагай ми днес и всякога, Боже!

Когато баща ми ме оставя на разклона за “Шипка” рано сутринта, слънцето тъкмо наднича зад билото на хоризонта и посяга към върховете на дърветата. Поемам на стоп от родното Габрово към Кръстова гора. От набраздените поли на Балкана към предвечните върхове на Родопа планина. Тази нощ, с Божията Воля, ще посрещна Кръстовден горе, заедно с хилядното множество.

Дни наред е валяло из ведро. В Пловдив, Нощта на музеите се удави в калните реки на пороя. Репортажите по телевизиите показваха закъсали коли, угрижени лица и малки бедствия в целия регион. Снощи си помислих, че е по-разумно да не тръгвам. След това си спомних историята от Евангелието на Матей. Господ Иисус Христос разпуска народа след проповед и се качва в планината, за да се помоли сам. Сетне се връща, ходейки по вода към кораба, в който са апостолите. С вяра Петър тръгва също по водата, за да Го посрещне, но на средата пропада в уплах поради силния вятър и започва да потъва. Христос го спасява с думите: “Маловерецо, защо се усъмни?”.

***

“Да бъде Божията Воля!”, това си мисля с вдигнат палец на шосето към връх “Столетов” в ранното утро на 13 септември. За трети път отивам на Кръстова гора. Предните пъти бяха все с перипетии. Преди две години на Великден поех от Варна към Родопите. По тесния път между Асеновград и Смолян се бяха свлекли камъни. В последните километри преди манастира, в които вървях пеша, пък ме дра обилен дъжд, напоил раницата и костите ми. Миналата година в нощта преди Кръстовден се напихме с приятели в Пловдив. Рано сутринта се прибрахме в София. Събудих се на обяд с киселини и главоболие и чак тогава се сетих за празника. Обадих се на приятелка, която се съгласи да тръгнем веднага, макар и по никое време. Пътувахме с влак, автобус и коли на стоп. Стигнахме по тъмно и целунахме Кръста. Върнахме се до ЖП гарата в Пловдив с такси. Качихме се на нощния влак. На другия ден бяхме на работа.

Имам само тиха раница на гърба си.

Винаги е било “Да бъде Божията Воля!”. Преди всяко пътуване, а всяко пътуване е път към Неизвестното. Преди всяко начало и всяко начинание към Истината. Сега пак е така. Имам само тиха раница на гърба си. В нея – една суха фланелка. Палатка, спален чувал, шалте – всичко остана в софийската ми квартира. Не знам къде ще спя. А сега в самото начало, стопът като идея, както винаги ме екзалтира и ужасява.

Да бъде Божията Воля

***

Взима ме Дя’о Георги. Така се представя той. Говори по-бързо, отколкото кара. Аз съм доволен от това и го слушам. Бил е пилот на хеликоптер. Разказва ми за различни спасителни операции из планините – ранени или мъртви парапланеристи, нападнати от мечка туристи, ухапани от змии, ужилени от пчели… Горе на върха пием горчиво кафе и слизаме в другата половина на България. Гледам прекъснатата линия отпред, полетата встрани и щастлив от пътя се унасям.

***

Събуждам се в Пловдив, където Дя’о Георги ме оставя. Водата се е оттекла и градът е забележителен, както всеки път. Със своите гари, светли калдъръми и “жини”. Вървя и си свиркам; пия бира в парка; в заведенията на “Капана” седят артистични млади хора и водят интересни разговори за снощни събития, над главите им има красиви хартиени фенери във всякакви цветове; ям гигантски дюнер от Главната (завивам си още един за горе). Следва съвършено случайна среща със семейството на другар, когото не съм виждал цяло лято. Той е с новородената си дъщеря, която е просто прекрасна. Светът и Леа са еднакво малки, но Леа очевидно е по-голяма, защото светът е в очите й. Очите на бебе, които ти дават всичко, целия свят.

Много яко!

Взимам такси от центъра (защо!? – поривите ми явно са ирационални), което ми взима 10 лв до изхода за Асеновград. Казвам на възрастния шофьор, че не е справедливо и че така правят в София, но не показвам журналистическата си карта. След кратък престой на подходящото оширение, колкото да ми мине, ме качва здрав мъжага, който преди години е бил на мисия в Кербала. Нямам време да го разпитвам, защото след минути ме сваля на околовръстното преди Асеновград. Влизам пеша в града. Вече ми е леко. По пътя съм. Ходя по прашната периферия на шосето и стопирам. Харесвам това място. Правил съм кинофестивал тук. Харесва ми, че в Станимака местните ходят бавно, че Родопите са видими и предстоящи. Качвам се на автобус за Смолян.

Тромавата машина се вие по тесните завои нагоре, а аз зяпам планината. С отстъпването на светлината, рътовете потъмняват. Облаци на кълбета или на хаотични бели пари са се набучили на по-острите ръбове. Тънки пътища се прокрадват през зеленината ниско долу и сноват като червеи след дъжд. България е хубава.

Вече ми е леко. По пътя съм.

Преди десет дни се прибрах от Азия. Летях през деня. Други пъти съм кацал все по тъмно. Тогава обаче бях залепнал за илюминатора и наблюдавах бреговете и езерата, китните баири, старинните борове и хижи, белите стада (с овчарското куче), самотните коли (накъде ли са тръгнали?), подредените градове (отгоре всичко е някак изумително подредено), разхвърляните къщи и кантони преди Големия град, Витоша, смога и сградата на терминала … По прозорците на небесни кораби, влакове и автомобили всички въздишаме и обичаме България.

***

Слизам на Юговското ханче. Оттук насетне нямам друг избор освен да стопирам. Почва решително да се стъмва. Взима ме още първата кола. Младо семейство от Троян, което живее и работи в София. Настанявам се на задната седалка до малката Ивайла, която държи таблет и громи лошите, взряна в дисплея. И от време на време се обажда сърдито:

– Не свършиха ли тия завои!?

– Ивайла, знаеш ли, че сега минаваме през село Югово – казват, че навремето тук имало голям огнедишащ змей, който откраднал за жена най-красивата девойка?

– Змей!? – малката зарязва таблета и ме гледа с грамадни очи.

Майка й се обръща към мен, а баща й ме стрелка в огледалото за обратно виждане.

– Змей, който обаче бил съсечен от най-силния юнак в селото – поглеждам родителите й отпред – И най-умния!

Преди Лъки свиваме наляво за Борово – последното село преди Кръста. Малко преди табелата обаче ни спира млад полицай. Колата остава тук. Нагоре било пълно. Чувам изнервени хора, които недоволстват. Предлагам на спътниците да им помогна с багажа, но те предпочитат да изчакат тук и по-късно, когато полицаите ги няма, да тръгнат с колата нагоре. С Ивайла си даваме пет точки, раницата ми наново натежава приятно на гърба и аз отново крача …

***

На площада в Борово е очаквано оживено. Местните стоят в кръчмата и наблюдават пристигащите. Пред селмага се вие опашка. Изнесената навън скара цвърчи и насища въздуха с апетитна развала. Отиващият си ден храни цяла годинa. Наясно съм, че до манастира има около 7 км. Вече съм го вървял. Сега ми трябва само шише вода и челникът в раницата да оправдае името си. Когато от главата ми лумва сноп светлина и прогонва част от мрака отпреде, си казвам, че всичко хубаво предстои…

Хората са оставили колите си и напредват бавно с родопски одеяла на ръце. И с какво ли още не: палатки, дамаджани и деца; сгъваеми столове, вързопи храна и подрънкваща посуда; с вяра, надежда и любов – колкото стигат силиците. Подминавам всякакви люде от всички възрасти: баби и дядовци, които отказват помощ за товарите; момче и момиче, хванати за ръце; и много видимо болни хора, които търсят изцерение.

След всеки завой се пита: “Колко още?” и някой в тъмното отговаря: “Има, има…”. Процесия на тихите вярващи. В края наклонът става по-голям, дори младите колена  болят. Гърдите се задъхват. ”Има, има …”

***

Отворената порта на манастира “Св. Троица” се минава с прекръстване.

На поляната разхвърляни палатки с мъждукащи светлинки вътре. Хора на найлони и дюшеци, завити с няколко ката, лежат и на студената земя под звездното небе. “Спокойно – казват – тук никой никога не се разболява.”. Болните оздравявали, било въпрос на вяра. Преобличам си залепналата на гърба в пот фланелка. Слагам си халтаво яке. Студено е, но се търпи. Изяждам втория дюнер почти ведно с хартията. Всички чакат литургията малко след полунощ. Отивам в стария храм.

Вратата проскърцва знаменателно. Вътре е филм. На дървените пейки покрай стената са насядали стари жени. До една спят с опрени глави о мазилката, в шепи или в съседното тяло. Похъркват, пръхтят с беззъби усти, проиграват крайници в съня. Топло е. Въздухът е спарен от общото дихание. До вратата будна жена на стол и малка маса мълчаливо продава свещи. Разни богомолци се разминават около аналоите и свещниците. Пристъпвам напред. Там е малко чудо. Току пред царските двери, на закъсана постелка спи дете. Загащено високо, с плетен на ръка пуловер, с румени бузи. То спи. Ангел сред старите жени. То спи, а Той го наблюдава от Разпятието. Пламъчетата хвърлят нюанси от восък по лицата.

***

Литургията е Божествена. По целия склон и по стълбите между манастирската част и новия храм “Покров на Пресвета Богородица” е пълно с богомолци.

***

След нейния край мълчаливо множество се запътва към Христовия кръст на хълма. Сияещият кръст в небето и по шлемове и щитове, с който Св. Константин победил. Животворният Кръст, който Св. Елена намерила, а архиепископ Макарий вдигнал над главата си и раздвижил във всички посоки пред народа. Кръстът, който император Ираклий върнал от персийския плен обратно в Йерусалим, като бос и в прости дрехи, по примера на Спасителя, износил през портата на Голгота. Кръстът – привидно най-позорната смърт, превърнала се в най-великата победа над смъртта.

***

Три през нощта. Навсякъде спят хора: в хотелската част на манастира; по пейки, палатки и коли; в спални чували на тревните площи между дърветата. Разхождам се по стълбите край 15-те параклиса на апостоли и евангелисти между Храма и Кръста. Заставам пред този на Св. Петър. Спомням си онова: “Маловерецо, защо се усъмни?”. Влизам. Няма никой. По стените – библейски сцени от живота на апостола. Онзи, който при вида на раздраните мрежи, пълни с риба, падна в нозете на Иисус и извика: “Отиди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!”. Онзи, който пръв изповяда Христос, Синът на живия Бог. Онзи, който,  желаейки да защити Господа, в Гетсиманската градина извади нож и отряза ухото на слугата. Онзи, който три пъти се отрече и плака горко, и горещо се покая. Онзи, който получи прошка и чу: “Паси Моите овци!”. Онзи, който на Петдесетница говореше на множеството, а огнените езици бяха върху всички. Онзи, който нямаше сребро и злато за хромия пред храма, но с вяра и с Името го излекува. Онзи, който пръв отвори вратата на вярата за езичниците, като кръсти римския стотник Корнилий и домашните му. Онзи, който се оказа да избяга от Рим при гоненията на Нерон, върна се и пожела да бъде разпнат с главата надолу, счел себе си недостоен за еднаква смърт със Спасителя.

Камъкът, на който беше съградена Църквата, с обещанието, че портите адови няма да й надделеят…

***

Вратата се отваря и влизат няколко души. Циганско семейство от Аксаково. Бащата е възрастен мъж, около 60-те, макар циганите често пъти да изглеждат по-възрастни, отколкото в действителност са. Правил е тия деца на жена си приблизително през 10 години. Малката е на около пет, с розово якенце, държи зацапана кукла. Гледа ме с големи гурелясали очи, докато разговаряме с другите. По-голямата щерка е тийнейджърка и също ме зяпа. Мене ми е нещо неудобно от това. Тя е в онази деликатна възраст, в която момичето започва да става жена. Синът изглежда мой набор. Постоянно си духа в събрани шепи и вика: “Ногу студену вънка!”. “Много – казвам – айде, настанявайте се. Ще попръцкваме и ще се греем.”. Смеят се. Пътували с колата, идвали всяка година. “Обичаме Бога.” – казва досега мълчащата жена. “Ногу студено вънка!” – казва младият циганин.

Ей, брате, много студено вънка, а? Ногу!

Вадят одеяла и лягат. Аз сядам на пода и опирам гръб на стената вдясно от вратата. Девойката ме гледа в тъмното, легнала на една страна. По едно време синът става с шишенце елей, гепено незнайно от къде, отива до прозореца и налива малко в кандилото. “Да има за нущеска!”. Аз го проследявам със светнали очи в тъмното, докато се връща на мястото си. “Ей, брате, много студено вънка, а?”. “Ногу!”.

Бащата е прегърнал момиченцето, а то е прегърнало куклата. Някой хърка. Тази нощ ще се топля под този покров с циганското семейство от Аксаково. Вдигам очи. Насреща ми – Вседържител и Богородица с Младенеца (Пътеводителка). Хъркането спира. Тишина. Чуват се само вярващите сърца.

“Господи Иисусе Христе, прости ми, като Благ и Човеколюбец, каквото съгреших днес с мисъл, слово или дело. Дай ми мирен и спокоен сън. Изпрати ми Твоя верен ангел–пазител, който да ме закриля и пази от всяко зло, защото тъкмо Ти си пазител на душите и телата ни и на Теб, на Твоя безначален Отец и на пресветия, благия и животворящ Твой Дух – в едно същество прославян Бог – отдаваме слава, чест и поклонение сега и всякога и во веки веков! Амин!”

***

Когато наранина се събуждам, циганите още спят. Ставам и се оглеждам. Над мястото, на което съм седял, е изографисан Архангел Михаил. Главата ми цяла нощ е била между Меча и Писанието. Излизам навън. Мога само да благодаря за този изгрев.

Текст: Ангел Иванов

Илюстрации: Анелия Баренска