Защо е нужна реформа в литературното образование

Снимка: Николай Николов www.blindspot.bg

Напоследък българската общественост се размърда в отговор на промените в литературното образование. В МОН се взе решение, че на Паисий, Каравелов, Ботев и други видни писатели им е време да бъдат реформирани и реформатирани в името на други, може би по-актуални автори. И – както винаги се случва, когато се вземе решение в България – народът се обедини около него. Ние сме завидно сплотен народ, когато критикуваме. „Не пипайте Ботев, да не ви пипнем ние“ – чета наляво и надясно.

Преди да продължа, искам да подчертая, че тази статия няма за цел да подкове реномето на МОН и неговите членове. И не коментирам подбудите им да вземат това интересно литературно решение, а резултатите от него и защо то може да е положително.

Повсеместно е мнението, че народът ни не може да съществува без влиянието на Ботев и Вазов върху децата. Нека да разгледаме твърдението: великите родолюбци – несъмнено такива – възпитават у младежта любов към Отечеството и неговите параметри – територия, език, народ. Без присъствието им в учебниците младите никога няма да имат достъп до тях и съответно няма да развият любов към България. Това е основната теза. При по-близък прочит обаче в нея могат да се намерят пукнатини.

Да започнем с това, че Паисий, Ботев и Каравелов, наред с всички други будители, са живели в Османската империя (умишлено не го наричам турско робство). Живеейки в империя, всеки народ се стреми към независимост и собствена идентичност. Примерите се стелят по целия свят: САЩ са извоювали независимост от Обединеното Кралство; държавите от Латинска Америка – от Испания; Пакистан – от Индия. И всички те са имали своите „будители“ – термин, който оставям в кавички, защото повечето учители – а и българите като цяло – използват механично. И ние си имаме нашите.

По това време – XVIII-XIX век – литературата им е била нужна и незаменима. Без интервенцията им българският народ е нямал нито мотив, нито средство за обединение срещу нежеланата власт. Като към това се прибави и свръхактивната разпространителна дейност на Каравелов, не е трудно да се осъзнае дълбокото значение на литературата ни и нейното разпространение в този период.

Актуални ли са сега тези проблеми? Някой би казал „Да, робуваме на мафията!” Разбирайки Русия, Америка, Facebook и т.н. Да кажем, че това е така. Дори в такъв случай сравнението е твърде метафорично. В известен смисъл освобождението от мафията е далеч по-трудно от политическото и териториално освобождение и изисква съвсем различен набор от прийоми и качества. Съответно за нейното постигане е нужна силна, много силна съвременна литература. Защо да не се преподава, например, „Възвишение“ на Милен Русков – исторически достоверна възрожденска литература, написана през призмата на нашия век? Освен това, романът съдържа препратки към Раковски, Каравелов и други възрожденци, които създават предпоставки за паралелното преподаване на двете. В творчеството на Ботев, разбира се, няма препратки към Милен Русков, което го прави едноизмерно в сравнение. Защо да не се преподава Иво Иванов – човек, възпитаващ същите „изконни ценности“ (както ги наричат закоравелите учители) чрез истински съвременни истории за спорт и за България? И той като хъшовете е заминал в “таз тежка чужбина”, за да върне надеждата у народа чрез възродителната си журналистическа дейност. Дали може да се направи един диалогичен прочит с Каравелов? А и аз отдавна се питам защо през Валери-Петровото творчество се галопира, а върху осемнайсетте стихотворения на Ботев се тъпче с години.

Децата не могат да бъдат задължени да намират безинтересното за интересно. Много от тях заучават стихотворенията наизуст, но, моля ви се, попитайте един шестокласник защо на младите сърцата трябва да тръгнат по гората. Без контекст всичко това са празни думи, които губят времето на преподаватели и ученици. Не е ли по-добре да се възпита любов към четенето – независимото четене – вместо да се изсипват думи в пазвата на децата?

Отвъд неразбирането се крие много по-тежък проблем – криворазбраният патриотизъм. Вазов се преподава като историк вместо като писател. Гениалното му творчество – както и Ботевото – е свръхемоционално, а това вади душата на читателя с памук. Докато не се обясни ясно разликата между изкуство и история, този проблем ще живее сред нас. Криворазбран патриотизъм. За разлика от Омир, Шекспир, Макиавели, Кафка, дори Дефо – които третират общочовешки надвременни проблеми с помощта на метафори, алегории и символи – нашите будители имат конкретно кредо, а именно – да обединят конкретен народ срещу конкретен господар. Този проблем е решен преди почти 140 години. Неговото историческо значение е безспорно, но вече не е актуално. В този смисъл, прекомерното задълбочаване във възрожденската литература може да има – и често има – обратен ефект.

Проблемът с възрожденската литература – както и с Библията – е, че се приема буквално. На учениците не се позволяват свободни интерпретации, защото това би било против статуквото. “Бащиното огнище” е синекдоха и толкоз! Повече не разсъждавай. Само преди две седмици (аз съм на 24 години) уважавана моя преподавателка ми каза, че ми е рано да имам мнение. Така се преподава при нас. Така се преподават и възрожденците; а и се подбират най-крайните цитати, върху които да разсъждават децата. „…да гледа турчин, че бесней“. Всеки турчин? (Между другото, тюрките също са търсили независимост от Империята). Може би е време да се дадат право и възможност на децата да мислят – и да мислят по актуални и съвременни въпроси. Иначе бихме върнали и Черноризец Храбър и бихме се сплотили срещу гърците.

И още нещо: нека приемем, че Паисий, Ботев, Каравелов, Раковски и Вазов (последният – следосвобожденец) възпитават патриотизъм. Защо тогава веднага след смъртта на Вазов – когато той става иконата, която е – изведнъж народният морал започва да спада и никога не се връща на нивото, но което е бил? Може би преувеличаваме позитивния му ефект? Ако творчеството му е толкова всесилно, къде са резултатите и примерите за това? Нацизъм, комунизъм, преход… Намаленото присъствие на Вазов в учебниците би бил най-малкият ни проблем.

Шепата хора, които са освободили България, не са представителна извадка на народа. Неслучайно се появява Бай Ганьо. Булгар, Булгар! И българите, като него, мразят хора, които не познават, и се гордеят с постижения, които не са техни. Силно любят и мразят. Народът ни днес същият ли е като преди век? Можем ли да сравняваме Бойко и Стефан Стамболов? Езикът ни същият ли е? Не бихме ли се изправили срещу Александър Балан по същия начин, ако дойдеше днес да реформира граматиката? Ако Вазов види езика, би ли се обърнал в гроба си? Шльокавица, Вазов, Ботев, малцинства, влияния – не това са проблемите ни. Двама млади българи го казаха добре преди пет години: „Само прилича на деление, а е типично поведение на безлично население и проблемът ни е там“.

Накрая, нека за момент да погледнем от по-далече. Литературата е моята слабост и ме е образовала почти еднолично. Но май се преподава повече от необходимото. Може би ако оставим децата да се учат да снимат, да спортуват, да рисуват, да пеят; ако им преподадем повече астрономия, физика, култура, философия, история… Може би те самите биха поискали да разберат откъде идват и биха заобичали държавата и системата, които ги правят свободни.

Не ме разбирайте грешно. Разбира се, че възрожденската литература е важна и ценна и трябва да се преподава на новите поколения. Но не е ли нужно да вървим към светли бъднини? Съдбините ни се подновяват и трябва да оставаме в крак с времето. Вече сме закъснели достатъчно. Нека Ботев и Вазов останат за нас, а на децата си да завещаем Радой Ралин и Валери Петров, а?

Або, авторът на този текст, е основател на възникналата през 2012 г. Linguistic Aid Kit – компания, която се занимава с неформално образование из цяла Европа и света. Досега е имал възможността да живее на четири континента, включително в Перу, САЩ, Англия и Китай, и да изпита образователните им системи от първа ръка. Истинската му страст са езиците и изкуствата, особено литературата.