Невидими места на памет: Мавзолеят на Георги Димитров

Любомир Пейчев,  роден в София, учи в 35-то СОУ „Добри Войников“, следва право в Германия и Англия, както и архитектура в Германия и Холандия. Прави дипломния си проект в ТУ Берлин при проф. Фиорети на тема за София, а именно: „Институт за изследване на българската история 1944–1989, на площад «Александър I Батенберг»“.

Любомир Пейчев и дипломният му модел на Мавзолея

„Когато застанеш на площад „Александър I Батенберг“ и се завъртиш на 360 градуса, получаваш един бърз курс по българска история. Руините пред ЦУМ още от римско време, джамията, в която се помещава археологическият музей, дворецът – символ на монархията, сградата на БНБ – емблематична за първата половина на миналия век, както и бившият Партиен дом“, разказва ми Любомир Пейчев, докато седим в офиса му в сградата на архитектурния факултет в  берлинския Технически университет. Пренасям се мислено на жълтите павета и се замислям за отпечатъка на последните 25 години свобода, демокрация и посткомунизъм върху облика на това място – концертите на Нова година? Протестните шествия от 2013-та? Превръщнето на „парка пред Народния“ в централно място за срещи на млади хора вечер?

Събеседникът ми обаче насочва поглед в друга посока към нещо, което си е там, ама не съвсем – останало под земята, затрупано от купчина пръст и няколко химически тоалетни в непосредствената близост. Не, не става въпрос за новите станции на софийското метро. Говорим си за мавзолея на Георги Димитров – или по-точно за неговите останки. Защото дипломният проект на Любомир за магистърска степен по архитектура в Германия се занимава именно с това скрито, но не напълно място от столичния пейзаж – неговото символно значение за България и потенциал. „25 години след падането на комунистическия режим българското общество все още гледа черно-бяло на случилото се през това време, няма по-комплексна и официална държавна позиция, която да тълкува събитията и да ги слага в някакъв контекст, всичко все още се приема твърде емоционално. А 25 години не са малко време, за да направим равносметка“, обяснява ми мотивацията си да се занимава именно с тази сграда Любомир. „Нашето общество е дълбоко разделено по темите, засягащи близкото ни минало. Това разделение не е здравословно за съвместния ни живот. Затова и си поставих следната цел с моя дипломен проект: да открия начин, по който разделението да започне да се преодолява. А това, поне според мен, може да се случи  единствено ако се предостави възможност за независимо и задълбочено разглеждане на историята ни“.

Така стига и до идеята в рамките на дипломната си работа да изработи проект за превръщането на руините и подземията на мавзолея в Институт за изследване на българската история 1944–1989 г. Любомир избира именно това място и тази емблематична сграда, защото счита, че на пл. „Батенберг“ човек най-лесно може да разбере конфронтациите между отделните части на българската история. „Това е символично място за София – от архитектурна, политическа и социална гледна точка“. На това място един подобен проект би имал исторически контекст, не би бил откъснат от цялостната историческа динамика в България и в крайна сметка би имал  смисъл, смята още Любомир. Но каква е историята на изграждането, а после и разрушаването на тази символична постройка?

Мавзолеят на Димитров – архитектурно чудо?

Виждали ли сте някога схема на разположението на мавзолея? Интересното е, че той е леко встрани от правата линия, която следват дворецът и градината пред Народния театър. „Архитектурата във всяко едно време е била и бива използвана с пропагандни цели. Цялата идея зад разположението на мавзолея е била той да се води по новата ос, обоснована от партийния дом, да е „скаран“ със старата, която е подчинена на двореца. Цялостната концепция е била някога дворецът да изчезне, а на мястото на пл. „Батенберг“ да възникне друг – червен площад“, обяснява архитектурните тънкости събеседникът ми.

Снимка: Изгубената България

Самият мавзолей обаче може да се разглежда като своеобразно архитектурно чудо, смята Любомир. След смъртта на Георги Димитров в Москва на 2 юли 1949 г. Министерски съвет взема решението тялото му да бъде мумифицирано и мавзолеят да бъде издигнат до сградата на БНБ. Проектът се дава на трима от най-изтъкнатите за онова време родни архитекти – Георги Овчаров, Рачо Рибаров и Иван Данчов. И тримата са завършили архитектура в Германия, и тримата са били уважавани архитекти в България още преди идването на тоталитарния режим. Когато на 10-ти юли вече балсамираното тяло на Димитров пристига в София, мавзолеят е почти изцяло изграден! Това означава, че конструирането и издигането на самата сграда трае едва седем  дни.

Надземната част на мавзолея остава отворена за посетители, гвардейци пазят сградата. За 40 години оттам минават близо 18 млн. туристи, между които и някои от изтъкнатите комунистически лидери като Фидел Кастро. По-интересни са обаче подземията, където се намира цялата техника за поддръжка на балсамираното тяло – когато има посещения, то бива качвано с асансьор до траурната зала в надземната част, а после отново се смъква към мазетата. Тъй като по онова време няма шествие или парад, които да не минат покрай мавзолея, където партийните лидери стоят и махат на преминаващите хора, то в подземията има и специално отделение, където тоталитарните водачи могат да си почиват, когато се уморят да стоят на крак и да поздравяват народа. Между 1956 и 1960 г. антикомунистът Стоян Зарев подготвя терористичен акт, с който иска да взриви мавзолея по време на първомайска демонстрация, да убие партийния елит и да обърне вниманието на световните медии към България. Осъществяването на плана му обаче се забавя и в крайна сметка той бива разконспириран и заловен от Държавна сигурност.

Същинското разрушаване става през август 1999 г. Тялото на Димитров е изнесено тайно от роднините му още през 90-та година, с което съществуването на мавзолея като такъв се обезсмисля. Развиват се различни предложения за това какво да се случи със сградата, съществува ожесточен обществен дебат относно бъдещето на постройката. По изследване на „Галъп“ от лятото на 1999 г. близо две трети от запитаните не харесват мавзолея, но въпреки това мнозинството от хората са срещу разрушаването му и подкрепят преобразяването му в нещо друго (например музей). Във в. „Дума“ плановете за разрушаването са определяни като фашизъм и антиисторически, напомня се, че нито Царският дворец, нито Хеопсовата пирамида са разрушени, макар и да са създадени по време на недемократични режими. Привържениците на разрушаването, сред които например Иван Костов, считат, че мавзолеят създава грешно впечатление за настоящата посткомунистическа българска идентичност. Други като Стефан Софиянски напомнят, че между 90-та и 97-ма година БСП като наследник на сградата е имала достатъчно време като управляваща партия, за да се погрижи за зданието и да измисли какво да прави с него, а не да го оставя на произвола, както е направила.

На 27-ми август 1999 г. мавзолеят бива разрушен. Необходими са три детонации и още няколко дена разчистване с машини, за да бъде напълно премахната надземната част на сградата. Парадоксално, но разрушаването на мавзолея отнема почти толкова време, дори по-дълго, колкото самото му изграждане. Непокътнати обаче остават подземията на сградата – също твърде интересни от архитектурна гледна точка заради дебелината си от 1,6 м, което означава – по-скоро като стена на бункер, отколкото като на нормална сграда. След няколко месеца ровене по различни архиви Любомир успява да се сдобие с малкото оригинални планове на мавзолея, които има. Тях използва и за изходен пункт за проекта си.

Снимка: Изгубената България

Визия: Институт за изследване на българската история 1944–1989 г.

„И в момента се правят проекти за преустройването на тази част от София. Прави ми впечатление обаче, че те масово игнорират присъствието на мавзолея. Малко като Сталиновото „няма човек – няма проблем“. А е добре историята да не я смитаме под килима“, споделя бъдещият архитект. Затова и решава в рамките на дипломния си проект да изрови останките на мавзолея и да ги покаже на хората, „за да се замисли най-после обществото“.

Идеята му е да използва останките на мавзолея, като създаде около тях, отново под земята, институт за изследване на историята на България от онова време. В института е предвидено да работят учени,  които да се погрижат  за съставяне на независим исторически преглед на случилото се през тези 45 години. Трудът на учените обаче трябва да бъде отворен и достъпен за обществото, смята Любомир, поради което институтът е и с музейна част, където се предвижда поставянето на различни исторически експонати от времето на тоталитаризма. „В България няма музей на комунизма. Има на социалистическото изкуство, но не и такъв, занимаващ се с историческата и политическа значимост на този период“, обяснява младият архитект. Идеята е цялата останала подземна част на мавзолея да стане отворена за посетителите – превръщайки гробницата в основен експонат на музея. Основен, но не единствен. Любомир предвижда останките на мавзолея да са обградени от новопостроената музейна част, където да бъдат излагани експонати от тоталитарно време, които учените от института са сметнали за подходящи.

Основен проблем при работата на Любомир е въпросът колко точно е уместно да се покаже от бившата гробница на хората и как да бъде направено така, че да не дразни окото на минувача или на тези, за които сградата е болезнен спомен от тоталитарното минало. Затова решава да „закопае” института и музея под земята, като надземната му част, т.е. покривът на сградата, се показва нагоре, но е с височина едва три метра. Младият архитект предвижда покривът на сградата да е плосък и равен, за да може да се използва от жителите на столицата като скейтърски парк, лятна сцена или подобни. В покрива обаче Любомир оставя отвор, през който като погледнеш надолу, можеш да видиш подземното помещение, където е било оставяно тялото на Димитров, когато е нямало посещения в мавзолея. Така символичната за тоталитарния режим сграда е видима, но не напълно – напомня за себе си, но не е централна и не нарушава визията на площада, смята събеседникът ми.

За сградите и хората

Изкушавам се и питам Любомир какво мисли за идеите за махането на паметника на Съветската армия (ПСА) и подменянето на „1300 години България“. Присещам се за изказването на мой бивш съученик, че целият център на София всъщност е един своеобразен музей на комунизма и че всичките тези паметници и сгради след няколко десетилетия ще изглеждат нелепо в контекста на столицата. „Принципно при смяната на различните режими хората са много емоционални и първият израз на тази емоционалност е да бъдат разрушени сгради и символи на миналото. Впоследствие, като се поуспокоят нещата, нерядко се съжалява за разрушените паметници, но вече е твърде късно“, смята младият архитект. Според него ПСА може спокойно да остане, но е редно да се знае историята му и да бъде осмислен в днешно време – например чрез мемориална табела, обясняваща, че това е паметник на една окупаторска чужда армия. Любомир е и донякъде критичен към последните проекти за бъдещето на разпадащия се монумент край НДК: „Този паметник е построен като част от контекста на НДК и неговата околност. Макар че със сигурност има нужда от обновяване и реконструкция, то не е естетически издържано да се направи нещо, което тотално да противоречи на контекста на мястото и да не се съобразява с него. Не съм напълно убеден, че три гигантски гранитни стени или пък монумент на хан Аспарух изпълняват това условие и няма да изглеждат по-скоро странно на това място“.

Работата на Любомир за промяна на мавзолея на Димитров не е представяна в България, но се надява скоро това да се промени. Предвижда се съвместна изложба с други български студенти, направили проекти за България. Разговорът с Любомир обаче ми показа едно много важно нещо, което като че ли убягва на много от съвременните „строители на България“ – в архитектурата  има много повече концептуално, социално и политическо мислене, отколкото на много хора им се иска. Неразбирането и по-лошо – умишленото несъобразяване на тези зависимости – водят до по-скоро смешни резултати. „Сградите и паметниците са тук, построени са – считам, че трябва да работим с това, което имаме, и да се опитаме да извлечем най-доброто от него. Това е и богатството на София като град – разнообразен, многолик, съчетал в себе си най-различни течения, идеологии, виждания за света. Ако без да се срамуваме, покажем това лице на столицата, няма да сбъркаме“.

Дипломният проект на Любомир Пейчев:

С бяло: Разположението на института, конструиран от Любомир, спрямо пл. „Батенберг“. Малкият квадрат, който се вижда, е отворът в покрива на института, от който се вижда подземната част на помещението, където се е намирало тялото на Димитров

Чертеж на вътрешността на института в сравнение с височината на Двореца. Видно е, че конструираната от Любомир сграда е много по-ниска от околните (показва се едва 3 м. над земята), което я прави ненатрапчив за окото елемент от градския пейзаж.

От птичи поглед.