„Не се раждаш човек, а ставаш такъв” или за връзката между учител и ученик в България

Димитър Драгнев е завършил НГДЕК „Константин Кирил Философ“ и СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Класическа филология“. Работи по специалността си – преподава латински и старогръцки, превежда, пише на тези езици и се стреми да развива класическото образование в България. Една от последните му инициативи е Лятната школа по класически езици. С този текст Димитър Драгнев продължава разговора за българското образование, който започнахме в „Баница“.

458294_10151757464611758_1749666955_o

Снимка: Гергана Динева

Нямам честта да съм се срещал лично с преподавателя по физика г-н Теодосий Теодосиев, но по телефона от него съм получавал ценни съвети, които ми помогнаха през миналата година да поставя началото на Лятната школа по класически езици (латински и старогръцки) в България. Бих препоръчал на всички да прочетат негови интервюта във вестниците, понеже като човек на точните науки той не само успява да дефинира много прецизно проблемите на българското образование, но и да представи решения за тях.

Убеден съм, че никой не е изпуснал нищо съществено, ако не е проследил телевизионния дебат относно конкретния случай. От собствен опит знам, че ако една или повече телевизии дойдат в някое училище, за да помогнат за разрешаването на някакъв училищен „проблем“, последното, което може да се очаква е обективно и ясно представяне на ситуацията. Слабостите при отразяването на случая в медиите не са резултат от обикновено неумение или преднамереност.

Всъщност едно училище до голяма степен наподобява семейство. Представете си колко „добре“ бихме разбрали взаимоотношенията в едно по-голямо семейство за 10-15 минути, ако в хола на  апартамента му пристигне репортер и започне да интервюира поотделно бащата, майката, децата, тъщата и т.н. От такива репортажи често зрителите не разбират нищо за същинските проблеми на българското образование (и съответно за решенията, които трябва да се вземат).

Причината за това е, че по телевизията няма как да се отрази образованието в момента на неговото случване – а то е не само в класната стая, но и във всички случаи, в които учителят и ученикът осъществяват някакъв вид връзка помежду си. Трудно е, защото както телевизионната камера няма как да улови целия смисъл на разговора между майка и нейното дете, така и е почти невъзможно да схванем в пълнота всичко, което виждаме в записа на един учебен час (или на разговора след него например).

Правя всички тези аналогии, защото именно връзката между учителя и ученика е най-важното нещо в образованието и стои в центъра на образователния процес. Освен това, както връзката между родител и дете е до голяма степен тайнствена, така връзката между учител и ученик е сакрална, защото именно чрез нея се случва тайнството, носещо смисъла на училището – съграждането на една човешка личност. В тази връзка не става въпрос просто за предаване на знания, а за възпитание, емоции, състрадателност и не на последно място – любов. Така разбираме и какво значи един учител да обича професията си – всъщност, той не харесва обикновения рецитал на урока пред класа, той не обича професията сама по себе си, а изпитва любов към всяка една изграждаща се личност, към всеки един ученик, дори да е голям калпазанин.

Съграждането на личността, разбира се, започва първо от семейството, затова връзката учител-ученик е пряко свързана с връзката между родителите (роднините) и детето. Тя е и най-важната предпоставка за установяването на добри взаимоотношения между самите ученици и чрез тях на специфична атмосфера в класната стая и извън нея. Пределно ясно е, че на такива отношения няма как да се поставят каквито и да било оценки, но тези връзки от своя страна са несъмнено по-важни от всяко едно свидетелство или диплома. И нека помним това, което е казал великият Еразъм Ротердамски: Homines non nascuntur, sed finguntur” – „Не се раждаш човек, а ставаш такъв“ или буквално „Хората не се раждат, а се извайват“.

415914_10151757462841758_996314881_o

Снимка: Гергана Динева

Тук трябва непременно да направя уточнения, свързани с две популярни напоследък тези. Първата е, че ученикът трябва да стои в центъра на образователния процес. Отново правя аналогията със семейството, за да стане ясно, че тази позиция не е правилна: разбира се, едно малко дете е център на вниманието за всички в семейството, но наближавайки пълнолетие, детето се превръща в равностоен член на малката семейна общност. По подобен начин в първи клас ученикът получава огромно внимание от страна на всички участници в учебния процес, но до дванадесети клас общуването между него и учителя постепенно става общуване между равностойни личности и то се разполага в рамките на цялостната училищна общност.

Другата теза е, че допреди 1989 г. българското образование е било добро, докато след това качеството му непрекъснато намалява. Принципно не съм съгласен с тази теза, доколкото не съм видял някаква конкретна статистика, която да доказва, че да речем до 1989 г. българското образование е било успешно, а след това – престава да е, или не бих сложил границата именно в тази година, доколкото образованието и образователната система са до известна степен консервативни по своя характер и процесите в тях протичат в други времеви граници. Не на последно място е много трудно да сравняваме случващото се по време на тоталитарния режим и ставащото след това, тъй като в първия случай имаме един регулиран пазар на труда (задължителните „разпределения“ и др.), докато в другия влияещите фактори и възможности за развитие пред  един ученик са много повече. Накратко: не „граничната“ 1989 г. ще ни помогне да намерим решенията за българското образование днес.

Според мен ефективността на образователната система изцяло зависи от качеството на връзката между учителя и ученика. Само ако тя е наистина пълноценна, образованието ще може да е ефективно и адекватно на съвременните нужди, но и на образователните и обществени традиции. Грижата за тази връзка трябва да стои в основата на всяко действие, което се предприема за подобряване на образователната система. Оттук, разбира се, следват всички останали проблеми. За да може един учител сам по себе си да бъде пълноценен, той трябва да има добро заплащане и условия за повишаване на квалификацията. За да бъде един ученик жаден за знания и развитие, той трябва да бъде добре подготвен в семейната си среда и т.н…

И накрая – връзката между учителя и ученика е важна част от обществото и то трябва да я припознава като основата на един от най-важните процеси, случващи се в него – създаването на личности. Образованието е неразривно свързано с всичко, което се случва, и доколкото обществените процеси са нездрави, можем да предполагаме, че и връзката между учители и ученици (и родители) е нездрава. В това отношение можем наистина да твърдим, че българите през последните повече от 150 години са имали трезв поглед, поставяйки учителя на особено място в общността (знаем поговорката за най-важните хора в селото), още когато не сме имали собствено правителство, което да поставя приоритети.

Въпреки многобройните трудности аз оставам оптимист по отношение на българското образование, защото виждам, че напоследък сериозните ни традиции все повече се съчетават с добрите практики и международния опит – при това тъкмо в името на най-важното: пълноценните връзки в рамките на училищната общност. Надявам се, че занапред това ще става все по-консолидирано, защото образованието е общо дело, в което всяка личност е еднакво ценна и ценена.

Какво е твоето мнение?

Включи се в разговора на join@banitza.net или на Facebook страницата на Banitza.