Не на омразата или защо е важно да не отваряме вратата на насилието

На 10 ноември пред Народното събрание в София се състоя протест под надслов „Не на неглижирането на омразата”. Сравнително слабото присъствие на участници и дебатът между останалите на балотаж кандидат-президенти същата вечер най-вероятно ще доведат до отчитане на събитието с половин дума в няколко новинарски емисии. А смисълът му заслужава внимание.

Избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ ден по-рано дойде с безпокойство освен всичко друго и заради опасността от насаждането на вражда и нетърпимост от политици и публични лица. Агресивното и грубо говорене срещу цели етнически групи, религии и обществени слоеве комфортно си прокарва път в ролята на отговор на „политически коректното” заобикаляне на проблемите. Речта на омразата и хвърлянето на обвинения на едро от политическата трибуна е точно толкова безсмислено и кухо, колкото политкоректността. Защото и в двата случая истинските проблеми не се назовават и решение не се търси от истински отговорните.

В Европа и Америка, наричани „цивилизованата част от света”, предизвикателствата пред всяко общество днес се свеждат до действия или бездействия на държавни институции. Не бежанците са виновни за емигрантската криза в Европа, а правителствата на държавите-членки, които години наред стояха безучастни или задълбочаваха войната в Близкия Изток, а още години след първата вълна продължават да не намерат ефективно решение за административен контрол над влизащите през границите. Не само ромските семейства са виновни за проблемите в гетата, а отказът на редица издържани от данъкоплатците институции да прокарат ясна политика и да внесат ред в тези феодални територии. Престъпността по селата и крайните квартали е отговорност най-вече на министъра на вътрешните работи, който не може да организира адекватно десетките си хиляди служители (повече отколкото чиновниците на ЕС!). С една дума – истинските виновници за проблемите ни са бездушните и неефективни институции, зад които стоят безхаберни, корумпирани и безсъвестни служители, които пък са на пряко подчинение на явно неспособни и зависими политици, на които никой от Народното събрание или прокуратурата не търси сметка.

Същевременно именно част от тези политици насаждат вражда между отделни групи на обществото. Това обаче не е „назоваване на нещата с истинските им имена”. Речта на омразата отваря вратата към насилие, което лесно и опасно неусетно може да излезе извън границите на думите и да се стовари като юмрук в лицето на някого. Този някого може да бъде Красимир Кънев или Волен Сидеров – и в двата случая насилието е еднакво недопустимо и не може да бъде оправдано с „той си го заслужава”.

Всички имаме късмета да се родим в тази цивилизована част от света и да се радваме на в голяма степен мирно съжителство помежду си. Обществото ни обаче се крепи на съвсем крехък етнически и социален баланс, който лесно може да се счупи. А съгласно теорията на счупения прозорец допускането на свободно и безнаказано сеене на вражда ще отприщи вълна от юмруци в лицата първо на едни, а после на други. Защото словото на омразата води до ежедневна и скотска омраза. А тя води към насилие, което ражда единствено ново насилие.  

Затова за всички нас е важно да продължим да живеем с уважение един към друг и със зачитане на достойнството и интересите на останалите в обществото. Ако изгубим нормалното говорене помежду си и сме неспособни да обсъждаме спокойно и последователно проблемите си, няма да стигнем далеч. Който не може да задържи погнусата и обезверението си от безумията, които се случват около нас, нека ги насочи към истинските виновници за тях. Всеки път, когато ни обхване гняв и безсилие пред злободневието, трябва да намерим воля да си припомним, че насилието и агресията не са решение. Решение са целенасоченият граждански натиск за ефективни действия и разумният диалог върху проблемите.

Междувременно не бива да позволяваме на агресивни популисти да опъват струната на крайните тъмни човешки страсти и трябва да се противопоставяме твърдо на всяко послание, зад което стои омраза, вражда и замахване за удар. Един протест и силна обществена подкрепа за него са крачка в правилната посока.