На градовете с имена на жени

По-лесно се обикват и земята им докосва по-нежно стъпалата ти. За някои са майки, за други – любовници, за трети – Шехеразади. А ако си достатъчно щастлив, могат да бъдат и трите. A могат да бъдат и повече.

Аз например съм роден в София. (София ме роди.)

Нашите казват, че първите си стъпки съм направил някъде из „Дружба“, но аз го помня другояче. В моите спомени прохождам – очите ми прохождат, а те са по-важни – в сърцето на София, под грижовния ѝ поглед, в тихата ѝ скромност. Ами да, прохождам тъкмо в утробата на майка си. Късметлия! Пак там се научавам да чета – по улиците ѝ, изгубен из графитите ѝ, из страниците ѝ, от Славейкови на пейката научавам първите си рими, а пред къщата на Яворов (но това, разбира се, ще го науча много по-късно) за първи път истински ги обиквам, сричам „Шишман“, пропътувам „Париж“, шепна „Витошка“. Шшш.

Ами да, прохождам още в тялото на майка си, а това дори не е най-странното. Тя, утробата, си има пощенски код. Хиляда. Или, ако се замислиш, почти Шехеразада.

1000. Сн. Деница Бояджиева

В сърцето си София е почти Шехеразада. И тъкмо затова знае всички истории, чувала е всички тайни. Някои, разбира се, пази ревностно, но повечето ще ти ги разкаже умело. Хитро. Ще замълчи точно когато е най-интересно и ти, какво друго ти остава, всеки път ще се връщаш за още.

Ще ти разкаже – сигурен съм, тази ѝ е любима – за една розова къща, номер 31, и за ключалката на портата ѝ, където много мъже са забравили очите си. За едно злощастно софийско кръстовище, където всички се влюбвали с кръстосани погледи и разпънати мисли. За един особняк от градската управа, който толкова се възхищавал на Ван Гог, че някак си успял да убеди софиянци да ядат повече лимони, за да станат жълти и щастливи отвътре. За бабата, която все си изпускала лимоните на паветата и случайно вдъхновила същия особняк да ги боядиса в жълто. За многото други сгради, на които им било натрапено жълтото щастие, и за Витоша, на която ѝ отрязали ухото…

Късно лято, късна обич. Сн. Деница Бояджиева

Този град трябва да е напълно полудял, си казваш. Обаче и аз не съм съвсем с всичкия си. Все някога, си мисля, трябва да съм се венчал за него! Ами да, вървял съм по „Графа“ например, броял съм пукнатините по плочките му така, както се броят трапчинки по лицето на любима, и тъкмо по средата на това своеобразно любовно признание, тъкмо пред „Свети седмочисленици“, София е отговорила на обичта ми. Да, ще бъда твоят град, бъди моят човек. Тези неща всъщност стават далеч по-лесно, отколкото си ги мислим.

Друг сценарий: късно лято, късна обич. Докато вътре в мекия мрак на „Народния“ са валели цветя и аплодисменти (и без да знаят, са били за нас), отпред триста души са ставали свидетели на любовта ни (отново без да знаят) и са я поливали със „Столично“ и смях.

И ако наистина съм ѝ съпруг, най-добре да започна да се държа като такъв. Сещаш се, малките неща… Нощем, след като е загасила вече светлините (сграда след сграда), ще оставам буден още малко и ще чакам да видя свенлива искра по трамвайните жици. Само тогава и само с мисълта, че си реше косите в мрака, ще заспивам спокоен. Понякога ще я снимам черно-бяла, за да мога след години да съм сърдито тъжно старче с неин портрет на нощното си шкафче. След кавга пък, понеже мрази да си ляга сред трохи, нарочно ще ям на нейната страна на леглото. На нейната страна на града.

Тя, от друга страна, е родена съпруга. Сещаш се, малките неща… Слуша ме с наострени сгради. Гледа ме с широко отворени прозорци. Не пропуска и една-едничка мисъл. Понякога дори ме оставя да се разхождам по улиците ѝ с друго момиче, да осиновяваме заедно уличните ѝ котки и после да измисляме имена на децата си. И всичко това, защото е моят град-жена, а аз – нейният човек.

Ядосва се единствено когато се губя с други по улиците ѝ, защото това си е нашето нещо. Така се влюбихме – аз, за първи път изгубен в нея, и тя, за първи път изгубена в мен. Нашето нещо.

„… защото е моят град-жена, а аз – нейният човек“. Сн. Диагоналите на София