Милена Якимова: Паметта е колективна сила, драматургия

Снимка: Николай Николов, www.blindspot.bg

Милена Якимова е социолог и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Ангажирана е в хуманитарното сп. „Критика и хуманизъм“, подкрепя и участва в антиправителствените протести от 2013 г., част е от групата на преподавателите, подкрепяща Ранобудните студенти и студентските протести. Интервюто взе Рая Раева. 

25 години по-късно: Какво ни завеща социалистическият режим?

Социалистическият режим постави обществото и индивида в положение на структурен цинизъм, който се оказа пагубен за последващия ни съвместен живот. Има еднопартиен режим, партия, която е единствена по конституция. Тя е номенклатурно конструирана, слята с държавния апарат. Това образувание поддържа официалния език, на който може да се говори за публичните дела. А структурният цинизъм е да не вярваш в това, което публично правиш и казваш.

Това са общества на надзираваната, добре организирана спонтанност. И макар този публичен език да се сменя през годините, неговите промени са залог на вътрешнопартийни битки, които никога не стават публично достъпни.

ДАНСWithMe 2013 г. Добре организирана спонтанност? Снимка: Николай Николов, www.blindspot.bg

Какво се случва в останалите страни от Източния блок?

Когато погледнем съпротивителните движения срещу този режим през 50-те и 60-те години – Лешек Колаковски в Полша, Дубчек – в Чехословакия, – ще открием, че това са критики на режима от позицията на автентичната марксистка идея. Това са комунистически критики, че режимът вместо да подпомага безкласовото общество произвежда неравенство под форма на привилегии, номенклатурни списъци и бюрократична йерархия. Този режим на привилегиите е валиден и днес, макар и под формата на това, което Корнелиус Касториадис нарича „либерални олигархии“.

Знаем какво става с тези съпротиви. Дубчек бива избран за първи секретар на чехословашката комунистическа партия и седмици след това влизат танковете на Варшавския договор в Прага. След това започва цинично нареченият Период на нормализация. Какво означава това?

Всеки се свива в черупката си, в  частното си пространство. Социалистическият режим иска ритуално възпроизвеждане на спонтанността, на подкрепата на масите за режима, спонтанни демонстрации на трудещите се, проведени с точни списъци на присъстващите и отсъстващите, репетирани предварително със списък от лозунги, които трябва да се извикват стройно и високо. Цинично репетирана спонтанност. Има, разбира се, хора, които предизвикателно са отсъствали, но те са едно малцинство.

Този режим трябва да препятства създаването на локални центрове на инициатива, това е една от целите му.

Защо тогава все още говорим за преход?

Защото тъкмо тези локални центрове на инициатива все още предстоят или в най-добрия случай започват да възникват. Това, че говорим за преход, не е толкова травмиращ факт. Тази дума има известна фикционалност, защото с нея назоваваме история, а не просто хронология. Каква е генеалогията на думата преход в нашите всекидневни речници днес е много интересен, но страничен въпрос.

Чехите също имаха своя преход. Има обаче една много сериозна разлика след 68-ма година. След този циничен период на т. нар. нормализация, на затваряне на обществото в собствената му черупка, там възниква в резултат на подема от 68-ма година, дисидентска култура.

В Чехия това, което възниква като дисидентска култура, може би най-ясно може да се онагледи с програмата на Вацлав Хавел за живот в истината. Животът в истината означава една аскетична нагласа – да се оттеглиш от борбата за публичното слово, да назоваваш истината като страдание, като изтърпяване, отказвайки се да се бориш срещу неговия цинизъм с друго освен със страданието си. Това действително създава дисидентска култура.

При нас дисидентството малко или много е от 80-те и голяма негова част е в рамките на БКП. Тези хора сега са общо взето нещастни, защото не са признати, а не са признати, защото режимът падна, а тяхната идея беше да реформират режима от вътре. И могат да се посочат редица имена на много смели хора, които обаче днес са огорчени и се държат така, сякаш нямат участие в своето огорчение.

Кои например?

Искра Баева, Велислава Дърева и още много други. През 80-те те се осмеляват да проявяват локална инициатива, да имат личен глас в публичното пространство, нещо което се санкционира с мъмрения от първичната партийна организация, с други наказания. Тези хора обаче сега са изтикани в периферията и лека-полека се връщат към институционалната левица. А е важно да отбележим, че подобно на БКП, БСП никога не е била лява партия.

По време на протестите ДАНСWithMe 2013 г. Снимка: Николай Николов, www.blindspot.bg

Нека се върнем към темата за прехода…

Ние още си говорим за преход и това е напълно справедливо. Може би ще спрем да се измъчваме от това, когато напишем историята му, което сякаш започваме да правим.  А историята му върви заедно с историята на държавния социализъм.

Но идеята за преход сякаш възникна като идея за това, че разумът ще се наложи без човешко участие – като премахнем режима, публичният разум ще се възцари от само себе си. Но как става това в едно общество, където в продължение на 40 години абсолютно всеки опит за локална инициатива, на какъвто опит почива едно либерално демократично общество, бива потискан?

Демократичните общества почиват на центрове на локална инициатива, които са способни да артикулират свои публични залози, да се преборват за тях, да произвеждат благотворителност и други форми на солидарност. В едно общество, в което тези центрове липсват, падането на режима означава възцаряване на един административен либерализъм, който не генерира ценностен хоризонт. Либерализмът по принцип генерира неравенства, няма никакво съмнение, но сега той бива привиждан като основна причина за несправедливостите на нашето общество.

Харесва ли Ви тази свобода?

Получава се една голяма перверзия – мислим си днес, че свободата ни е причина за бедността.

Но проблемът е тъкмо обратният – не свободата, а липсата или недостатъчността й причинява бедност и упадък. И ето тук е цялата загадка с прехода: въпреки огромните институционални промени, разбирането за свобода не се е променило – свободата не е нещо, което да изразходваш публично, а да употребяваш частно, да си къткаш и пазиш под формата на свободно време.

Свободното време е време за губене, време за убиване, то е свободно от публични дела, за които пък си има управление – то да си управлява. И тук трябва да се каже, че тази метаморфоза на свободата не е само тук по тези странни земи. Нашият преход не може да бъде винен за този далеч по-общ проблем – свободата в нашия, либерално-демократичния свят се е превърнала в частна ценност, във време за убиване и на това ниво преходът стана лесно – то така си и беше. Така че проблемът не е, че свободата е родила оскъдица, а че свободата е оскъдна – частна, дребна и килерна. Разликата обаче между преди и сега е огромна – сега няма как да ни бъде забранено да я извадим от килера. А и да я държим в килера вече не е живот в истината. Затова и, както се вижда, не е рядкост да я извадим оттам. Младите хора като че ли имат този рефлекс вече, но са фрагментирани и много самотни.

ДАНСWithMe 2013 г. Снимка: Николай Николов, www.blindspot.bg

На какво се крепи идеята, че свободата произвежда бедност?

Тази идея почива върху две неща. Първо, в социализма няма свобода и независимост. Има го постоянното съмнение кой ли е ченге в групата, в която сме отишли на командировка, постоянният страх от вмешателство, от липса на неприкосновеност. И второ: отпадането на това съмнение, на ограниченията пред това да говориш и да се движиш, да се събираш с други хора без надлежна предварителна проверка и без репетиране на спонтанни лозунги обаче още не е свобода. Тя не е просто независимост. Свободата е нещо, което да бъде практикувано, нещо което трябва да бъде упражнявано. И на това имаме да се учим – свободата да говориш не значи, че имаш какво да кажеш.

Свободата от нещо, което да правим, се превърна в нещо, с което да се запасяваме, нещо което да си спестяваме. Това, с което се сдобихме след падането на режима, беше независимост, но все още не свобода. Като общество ние имаме да се учим как да упражняваме тази свобода, пред която има ужасно много пречки от практически порядък.

В някакъв смисъл за нас демокрацията е внесена отвън? Ние не сме си я извоювали… Може би сега не знаем как отговорно да се отнасяме към тази свобода?

Да, в някакъв смисъл ние си я внесохме, тя не е автентичен проект на нашето общество за самото него си – та в Белене още има хора, които се правят, че не знаят какво е имало на остров Персин. Следователно дойде демокрацията и какво ни донесе тя? Свобода? И какво ни донесе тази свобода – че сега няма за всички и че не можем да ходим на почивка. Това не е така. „Имането за всички“ по времето на държавния социализъм беше на кредит и режимът фалира. Огромни части от тогавашната индустрия, която чуваме днес да възхваляват, има чисто социални функции и живееше на кредит, който режимът вече не можеше да обслужва. И обяви фалит, а докато умувахме дали приватизацията е справедлива, присвои всички читави активи – практически същата схема като тази с КТБ, само че в общонационален мащаб.

Имаме много да мислим върху несправедливостите в нашето общество, които са очевидни. Наистина изглежда като гротеска, съжалявам да го кажа, но го казвам с огромно съчувствие, с чувство за вина: Това да имаш или да нямаш зъби се превърна в статусен признак – това е отвратително. Обаче не се дължи на свободата, а на къткането й в килера.

Не(свободата) произвежда бедност? Снимка: Николай Николов, www.blindspot.bg

Разговорът за миналото като че ли липсва и там се корени основният проблем да ни е криво днес…

Идеализирането на миналото винаги е достъпен ресурс за критика на настоящето. Тъкмо поради липсата на всякакви институционални действия, които имат последици срещу бившия режим се създаде тази идея, че още е много близко това минало, че още не е време да се говори, да се разказва. Друга причина за това мълчание е, нещо което Елена Михайловска нарича култура на оцеляването. Ние не сме готови да си зададем въпроса: „Аз къде бях докато се случваше всичко това?“ Поради тези две причини, ние говорим за нещо, което съвсем не е сложно да се напише черно на бяло.

Кой трябва да я напише тази история?

Ние написахме една история, това е ирония на съдбата в някаква степен. Има блестящи изследователски проекти като Remembering Communism на Мария Тодорова и „Аз живях социализма“ на Георги Господинов. Тези проекти разказват социализма, но в пълния вакуум на някакъв друг, нормативен разказ, който да функционира в медиите и учебниците. Затова тези типове изследвания произведоха негативни ефекти. И тук няма някакъв пъклен разум, който да ни занимава с тези баналности, просто така го случихме. Така ние разказахме и направихме обществено валидно да се разказва историята.

А паметта е колективна сила, паметта е драматургия. Паметта е работа върху преживяванията и спомените. Никой няма самопородил се чисто паметов ресурс, паметта е социална сила. Любимият ми момент е как хора, родени през 80-те години, си спомнят Костенурките Нинджа като соц персонажи, а те се появяват едва през 90-те години. Истината е, че те просто се явяват като светъл спомен за детството.

На какво се дължи тази подмяна на ценности и спомени?

Валидният публичен език отсътва: Какви са думите, кои са действащите лица, през кого да разкажеш какво е било? Няма такъв разказ и настъпва тишина. В последствие репертоарът на битовият спомен се появи и това усили липсата на рефлексия върху едни процеси, които са действителни. Христо Христов и Мартин Иванов написаха чудесни книги, след педантична архиварска работа върху фалитите на държавата, но и техният разказ потъна в този на битовия спомен за социализма.

Ние продължаваме да лишаваме от всякаква ценност настоящето. То е онова време в, което сме, в което действаме, в което някакви смисли се споделят помежду ни, в което се произвежда свят и неща за този свят.

Каква беше ролята на ранобудните студенти и Окупация?

Аз съм изключително щастлива от този подем, който представляваха ранобудните студенти. Това беше начало на социално движение, а социалните движение се учат от опита си. Това беше изключително важно за студентите и за нас – преподавателите. Когато излезе социална категория на протест, не можеш да й кажеш „вие сте купени“.

Ние се научихме да се страхуваме спокойно. Аз съм гражданин, невъоръжен, ненаучен да се бие. Това е един мъничък фрагмент, който искам да подчертая на фона на отдавна подчертаваните други заслуги на този процес.

Ранобудните студенти 2013 г. Снимка: Николай Николов,
www.blindspot.bg