Група “Месечинка” и музиката, която омагьосва

Аннамария Ола и Емил Билярски – сърцето и душата на група “Месечинка”. Снимка: личен архив

Meszecsinkа (Месечинка) е българо-унгарска група, създадена от двама влюбени музиканти. Това е квинтесенцията на историята, а останалото е написано на множество нотни листове. Българинът Емил Билярски е емблематично име в историята на унгарската алтернативна музика. Името му се помни с проекти като Korai Orom, Fokatelep, в последния изгрява гласът на Аннамария Ола, с която Емил се познава още от Korai Orom, когато тя танцува на участия на групата. Аннамария пише текстовете на песните на седем езика, а в добавка – и на още един измислен от нея, който едновременно шифрира и дешифрира емоции. Няколко музиканти идват и си отиват, но днес изглежда, че „Месечинка” най-сетне е намерила своите съмишленици – Давид Кроликовски (перкусии) и Арпад Вайдович (бас китара). Групата има два албума зад гърба си и подготвя трети. Сред песните им е авторската интепретация на българската „Ветре ле”. Не е изненада, че българският фолклор е ключов камък в творчеството на групата, която събира международни фолклорни мотиви в една чародейна музикална отвара. Ако трябва да се назове възможно най-вярна и същевременно оставяща пространство за лична интерпретация формула, музиката им е психеделична, многоезична и чувствена. Както казва самата Аннамария: “песните на испански носят страст, на български – възвисяват, тези на цигански – развеселяват”. Въпреки това всеки един от слушащите може да има различно усещане и това именно също е част от идеята на „Месечинка”, за които свободата, любовта и творчеството са повече от думи. Те са музика.

“… песните на испански носят страст, на български – възвисяват, тези на цигански – развеселяват”. Снимка: личен архив

Зад сцената след концерта им в София (края на лятото, в Студио 5) групата е изморена, но дружелюбна за всеки, който иска да надникне там, където емоциите се слягат, а реалността бавно се намества в изначалните си владения. Аннамария ме прегръща, след като споделям ярки впечатления от концерта. После сяда на масата, за да стане само след малко, припряно да порови в дамската си чанта; става, преоблича се и сяда отново. Роклята й шумоли, а Емил я гледа. Той самият е изморен, едновременно с това – топло-хладен (не знам как успява да постигне последното). Арпад е с приятелката си и разговаряме, докато те двамата са прегърнати. Давид същевременно говори за перкусии и за българския тъпан. Надяваме се групата да дойде отново в България. Междувременно след няколко месеца успяхме да поговорим с влюбените ѝ основатели.

Как бихте описали музиката си по отношение на жанр, влияния и стил?

Анамария Ола: Преди няколко дни журналист написа, че жанрът, в който свирим, е „психеделична истерия”. Ние обожаваме това. „Официално” нашият стил е психеделичен уърлд фюжън.

Емил Билярски: Жанрът е Meszecsinka, влиянието – животът, стилът – отново Meszecsinka.

През септември бяхте в България. Какви бяха впечатленията ви и опитът, натрупан от лятото ви пътуване в България?

Анамария: За мен България е влюбеност. Природата, хората, музиката. И при последното ни посещение беше същото. И за човек е трудно да си тръгне.

Емил Билярски: Пътешествието ни в България мина по възможно най-добър маршрут и сценарий. Пристигнахме откъм морето (преди това имахме концерти в Румъния), посетихме Крапец и Иракли. Оттам отпътувахме за Беглика и прекарахме чудесно време с наши приятели. Получихме много енергия от природата и публиката и концертът беше силен. На следващия ден свирихме в София в клуб “Студио 5” – съвсем различно място, друга публика. От планината – в НДК. И там мина много добре. След това разходки из нощна София, срещи с приятели. На следващия ден перкусионистът ни отиде в Перник да купува тъпан от един известен майстор. Няколкото дни в България бяха наситени и весели. Концертите съвпаднаха с пълнолунието. Откакто съществуваме, всички важни събития се случват при пълна луна.

“Месечинка” в “Студио 5” на НДК. Снимка: личен архив

Как се развива групата през годините? И любимият въпрос – какви са следващите ви планове?

Аннамария: Съвсем наскоро имахме едновременно свръхдинамичен и вълнуващ период. Последните години бяха натоварени и сега усещаме резултатите от усиления труд. За щастие почти всеки месец пътуваме в чужбина, правим видеа и популярността ни нараства. Планът сега е да отпочинем малко, но следващата година ще завършим и третия си албум.

Емил: Групата започна от интимно дуо и сега е стабилна четворка, способна да се изяви и на фестивал, и в камерни условия. Музиката ни е много разнообразна като стил, но единна по душа. Последните месеци бяха много наситени: с турнета из Европа, с новия ни клип, със записи . Затова плановете ни за близкото бъдеще са забавяне на топката, почивка и създаване условия за раждане на нова музика.

Аннамария, може ли да поговорим за текстовете на песните и езиците, на които пееш? Как ги създаваш, какво е тяхното значение и съдържание?

Аннамария: Аз пея на седем езика и ги използвам за изразяване на емоциите си. За мен например песните на испански са израз на страст, песните на български същевременно ме възнасят. Разказвам истории на унгарски, но почти всички от тях бих изтълкувала като психеделични. Като цяло, песните са за любовта, свободата, страстта, болката, всичко, към което се отнася и самият живот. Аз самата имам много лица и те не могат да бъдат изразени само по един начин. Понякога в тази насока действат фолклорните песни (понякога – само текстовете), тъй като тези текстове съдържат истина. Същевременно и аз пиша текстове, които са подобни на фолклорните. И понякога импровизирам текстовете на репетиции.

“Месечинка” в “Студио 5” на НДК. Снимка: личен архив

Емил, кога и защо реши да живееш и работиш в Унгария?

През 1984-а родителите ми дойдоха да работят за няколко години в Унгария и аз бях с тях. Не съм решавал – ако ме бяха питали, щях да остана в България, където бяха приятелите и групата ми.

Името ти има дълга история на унгарската ъндъргранд сцена. В какъв вид пионерство участваше от твоя гледна точка и как чувстваш мястото си сега?

От 1994 до 2009 година свирих в Korai Öröm, която в определен период беше доста популярна в Унгария и извън нея. Групата имаша собствен и доста особен стил, наричан от други мануално техно – dance и етно ритми свирени на живи инструменти.

Нишата, в която съм сега, я наричат world music и това е, слава богу, понятие, което побира много неща. Наскоро в Унгария се проведе най-големият световен пазар за тази музика, WOMEX, и ние бяхме една от десетте унгарски групи избрани да свирят на Унгарския Шоукейз. Музикалното списание Dalszerző в специалното си издание за WOMEX публикува статия за дванайсетте най-добри унгарски групи от бранша и Meszecsinka е една от тях. Това ме радва и като българин, защото групата е унгарско-българска, не само по кръв, но и по репертоар.

Как би коментирал тенденциите по отношение на българската етно музика? Нещо повече, какво е бъдещето ѝ в рамките на Европа?

Емил: Българската сцена е много силна и е много лошо, че не получава никаква поддръжка, необходима за изява на по-високо ниво. Има десетина музиканти, които за няколко десетилетия са си извоювали международна известност, но има и море от много добри групи, изпълнители, които има какво да дадат на света, но не стигат до прага, от който вече могат да продължат със собсвтени сили. На мен лично ми допадат изпълнителите повлияни от народната музика. Не защото съм почитател на фолка, а защото българската земя има много силна енергия и традиции и те се проявяват чрез народната музика. В Европа асоциират България с няколко цигански духови оркестри, но не познават нито Валя Балканска, нито Исихия. Една умна държава би инвестирала в музикалния експорт. Има примери на такива държави и те показват, че може да се постигне позитивен баланс, да не говорим за неоценимия внос в имиджа на страната.

Давид, перкусионистът на групата, си купува тъпан от Перник. Снимка: личен архив

Какво е мнението ти за бъдещето на етномузиката като цяло в Европа?

Емил: Етното е в основата на съвременната музика. Рок музиката идва от блуса, голяма част на днешния поп идва от госпъла. Америка беше центъра в XX век, днес вече всяка точка на света е негов център и затова много етнически музики се вливат в глобалния поток. Народните музики на определени региони в чистия си вид са интересни за малка група хора (макар че в такъв вид те и в родните си страни съществуват вече по-скоро като музейни експонати). Влиянието на тези музики върху световната музика обаче е този приток на свежа кръв, който държи жива и интересна глобалната музика. Електрониката взриви музиката, но бързо се изчерпа, сигурно защото е продукт на мозъка и на искуствената цивилизация, която сме си създали. А етното е живата традиция, пряката ни връзка с природата и вселената. В бъдеще виждам по-силно присъствие на локалните музики, повлияни от етното и като глобален поп, използващ като изразително средство различни етнични подходи.

И един въпрос, ако позволите. По отношение на това, че сте двойка музиканти, по какъв начин любовта повлиява музиката ви?

Аннамария: В началото имахме почти изцяло песни за любовта. Сега пиша песни, които все още са за нас, но стилът се промени. Ние свирим само заедно, сега сме и четирима музиканти. Музиката ни се променя, както и самите ние се променяме. Така, както и една връзка става по-силна, така и музиката става по-силна. Понякога е трудно да бъде отделен личният живот от музиката, същевременно музиката е нашият живот. Затова и сме съзнателни. Всъщност връзката ни е нашето вдъхновение.

Емил: Джон Ленън е обичан от толкова хора, защото пее не за измислени неща и момичета, а за себе си и жена си. Истинските неща намират отклик. „Месечинка” е истинска и жива. Ако почнем да я правим рутинно и скучно, такава ще стане и нашата връзка. Не можем да си го позволим.

Най-новият клип на “Месечинка” е тук:

Скорошни записи на групата можете да чуете тук.