Мария Спирова: Способността на човек да се преоткрива е най-голямата свобода

Снимка: Капитал

Мария Спирова е журналист и редактор. Завършила е Софийския университет и е специализирала в Оксфорд. През годините е работила за Capital Light и Euronews, където чрез серията от статии, написани във връзка с протестите #ДАНСwithme, бе отличена с Reporting Europe Prize 2014 в Лондон.

С Мария се познаваме неотдавна, но срещите и разговорите ни винаги са много интересни. Опитваме се поне веднъж месечно да се срещаме, за да обсъждаме политическата обстановка в България. В този разговор обаче фокусът се случи другаде – върху способността ни за самореализация през днес, мястото на жената в обществото, разликата между „тук“ и „там“.

Николай Николов

Разкажи ни за наградата Reporting Europe Prize и съвместната ти работа с Euronews.

Наградата я спечелих с три статии за #ДАНСwithme. Помня, че тогава не успях да намеря адекватни мнения относно случващото се в нито една западна медия. Колкото повече събитията се доближаваха до Нощта на белия автобус, толкова повече усещах как бариерата, наследена след Желязната завеса, остава абсолютно непробиваема. България оставаше невидима за Западните медии. Те разбират нещо за Централна Европа, Балтийските страни, дори Румъния, защото те все пак имат исторически по-близка връзка със Запада. Ние си останахме на изтривалката и никой не се интересува от преодоляването на тази тъмнина.

Това трябва да се промени – България предлага много интересни, различни и свежи гласове, които биха могли да представят алтернативни интерпретации на въпроси като: „Какво е политическото тяло?“, „Какво е Европа?“. Ние имаме интересен опит за това как младото поколение се бори за тези права и привилегии, които на Запад никога не са губили и в резултат на това са забравили тяхната стойност. Това трябва да се чуе – трябва да се чуе и за Украйна.

В Euronews моята серия от статии се случи, защото съм достатъчно креслива (смее се) и защото познавам хора, които работят там. Идеята за статиите им продадох така: в България има огромна публика от хора, които искат случващото се в обществото им да бъде отразено от чуждестранни медии – те споделят статиите в социалните медии, обсъждат ги, коментират и се включват в разговора. Това е една огромна аудитория на потенциални читатели! Впоследствие Euronews наистина започнаха да се интересуват от Източна Европа, а моите статии станаха сред най-четените и споделяните в сайта.

Ти си журналист, който е практикувал както в България, така и в чужбина – какви са разликите и приликите?

Знаеш ли, разлики почти няма. Журналистиката и тук, и извън България е свързана с много неписани правила, които са в директен разрез с вписаните правила: тук е въпрос на колко дебелашки ще се опиташ да изманипулираш дадена медия в твоя полза. Това става с отблъскващо безсрамие в България и с един нефистофилски финес в Англия. Но не бих казала, че това се случва на различни честоти. Особено в Англия е болезнено дълбока връзката на медийните среди и политическите елити. Затова ние, източноевропейците, не е зле да спрем да смятаме, че сме много по-различни и по-назад от останалите държави. Ние сме в еднакво овластена ситуация, защото навсякъде сме способни да държим медиите отговорни. Длъжни сме да използваме критичното си мислене.

Колкото повече време прекарвам извън България – и това бих искала да го изтъкна, – осъзнавам, че тя в никакъв случай не е последният кръг на ада. Всички индикатори на демокрация в България са налице, но просто им липсва „френското високо токче“, холивудската елегантност, която те са придобили на Запад.

Трудно ли е да се пробие в сферата на българската журналистика като млад човек?

Всички, които се оплакват, че е трудно, явно не правят нещо като хората. Трудно е дотолкова, че много от младите хора, учещи журналистика, често биват измамвани. Аз смятам, че в България качествено журналистическо образование няма. Има огромна и нефункционираща образователна среда, където тези млади хора прекарват 3-4 години.

Не е трудно да навлезеш в българската журналистика, ако наистина тя те вълнува. Но ако някой чака Университетът да направи тази стъпка за него или нея, то тогава те много се лъжат. Винаги съм смятала, че да учиш журналистика е контрапродуктивно – ако искаш да се занимаваш с това, тогава специализирай в нещо: икономика, международни отношения, геология

В България така или иначе има повече ресурси за този тип специализация. Точните науки са по-добри и предлагат много по-добра възможност за реализация.

Какъв съвет дала на бъдещите студенти – да дойдат тук, в Англия?

Не бих се концентрирала само в Англия. Има много стойностни и евтини (в сравнение с обучението тук) програми на английски както в Германия, така и в Холандия.

Това, което на мен ми повтаряха в Оксфорд, е: висшето образование си го правиш ти и няма значение къде точно си завършил. Днес то се равнява на един лист хартия, който ти връчват накрая. През останалото време – дали ще четеш, ще се занимаваш (например със студентска политика), дали ще правиш стажове, където ще им казваш „наемете ме тук, ще ви нося кафе, обаче ме оставете и нещо конструктивно да направя“, дали ще се занимаваш с наука – това са лични решения, независими от университета и неговото местоположение. Софийският университет, например, е акредитиран в цяла Европа. Така че дали тук или там, от теб зависи да оползотвориш тези години и да развиеш капацитета си.

В България има ли структури или практики, хора, които да те подпомогнат в този процес?

Когато аз бях студент – нямаше такива, но единственото нещо, което е от значение за един млад човек, е дали той самият иска да се развива.

А полът има ли значение в пътя на личното развитие? Говори ли изобщо някой в България за женските права?

Много е хубаво, че задаваш този въпрос. Започвам така: в Софийския университет има квота по пол. Това означава, че трябва да има определен брой мъже и жени, а това означава, че тъй като момичетата изкарват по-високи оценки от момчетата, то тогава при кандидатстването се получава една фуния и едно притискане.

В България има тихо съгласие, че момичетата трябва задължително да учат повече от момчетата – защото само така имат шанс за успех; че без шестици ще станат „курви“ или ще си останат „прости“.

В моя випуск – Културология, имаше момичета, които не можеха да се доберат до тази специалност, защото имаше огромна конкуренция и момчета, които бяха приети с тройки само защото са момчета. Това създава много застояла академична среда.

Преди две години говорих в TEDxAUBG за нуждата от сексуално образование в България. Изнесох покъртителни данни за абортите, за изпозването на презервативите, за това, че в България има огромен процент стерилни двойки в следствие на неизлекувани венерически болести и всеобщото нежелание на мъжките партньори да се предпазват. Ние сме на средновековно ниво по отношение на абортите, които се използват като контрацепция в България; ние сме толкова назад, че най-разпространеният начин на контрацепция е„вади, преди да е прекалено късно“.

Да не говорим, че кампанията за ин витро на правителството: „Повече българи ще забременеят“, е фундаментално расистска – нека помислим: кои са жените на 45 години, които имат възможност да участват? Бели и заможни. Защото веднага се сещаме за познатото: „еми да, те циганите и без това нямат нужда от помощ в раждаемостта“ – всъщност точно те имат най-висока използваемост на спирала и други форми на контрацепция, защото те разбират много от рано нуждата от семейно планиране.

Този тип отношения и мястото на жената в обществото дали им връзка с останалото от социализма?

Аз съм съм живяла с баба си, която е отгледана в родово-общинния строй – там жените имат три функции и това е всичко. И нещото, което нямат, е глас. Жена, която говори много – не се жени. Тя е социално отричана.

Когато навлиза социалистическият режим в България, две странни неща се случват. От една страна навлиза и се универсализира селската култура и се затиска градската. От друга страна Ленин винаги говори за равнопоставеността между половете и нуждата жената да бъде еманципирана. Сблъскват се две много интересни, но трудно втъкаващи се култури за това каква е ролята на жената. Впоследствие се получава един уродлив мутант – жената става социален обект, десексуализира се. Тя трябва да не крие мустака си, да не носи червило, трябва да бъдат изтрити белезите на нейното желание и на капацитета ѝ да предизвиква възбуда. Крайният резултат е, че поколението на майка ми има едно ужасно неудобство от това да е женствено. Жените в него са едни такива вечни деца – не носят червило, изживяват шок, виждайки 14-годишните с грим. Селският срам, която една селска жена трябва да изпитва, става универсален. Така се подравняват жените по време на комунизма – всички са едни хибридно-мъжки широкоплещести хора – товариши.

Идва ’90-та година и сега ние трябва да преоткрием. В моето семейство беше шоково да се показват деколтета по телевизията. Не знам как, но в един един момент всички си свалихме дрехите, без да знаем какво да правим – изведнъж сме голи. Така възникна и прекаляването на чалга музиката с новите свободи и фетишизмът със Западната култура и имиджа на жената. Кризата с женското се задълбочава, но по съвсем нов и неестествен начин. Жената на комунизма напомня на жените, които чистят в „Биад“ с престилките и салфетките, жената на демокрацията– русичката, с циците.

Има ли разлика между свободата, която изпитваш в Англия, и тази, която изпитваш в България? Има ли значение това от гледната точка на жена?

Отговорът и двата пъти е „Не“. Единственото, което се разменя, когато смениш културите, са подправките и вкусовете на несвободите. Кофти е да си жена в България, кофти е и тук – но по различни начини. Когато правиш решението къде ще живееш и ще се развиваш, ти го правиш от гледна точка на това с кои обществени недъзи си способна да направиш компромис, а не толкова от кои обществени блага искаш да се възползваш.

Свободата в България, която имам, започнах да я осъзнавам много по-ясно, когато напуснах България. Там има свободи на междуличностно ниво, които тук са много по-редки. Офис средата в България е много по-неформална, хората запазват власт над личността си – тук работодателят от самото начало се опитва да те „вчекмеджи“ и обезличи. Споделянето на чувства, палавото отношение към живота е табу. Иначе казано, България не е култура на репутация, Англия е – и това е тяхното робство. В България човек може да се преобразява многократно – и за добро, и за лошо. Там няма класова система – там хората не осакатяват успеха си от самото си раждане. Способността на човек да се самопроизвежда, да се преоткрива е голяма свобода. Там липсва този параноичен страх, който често се изпитва тук в професионалната среда само и само за да се достигне до известно развитие и пари.

Харесва ли ти тази свобода?

Коя от всичките?

Тази, която наследихме…

Моята свобода е една предизвестена, болестна свобода – от малка бях заразена. Има и много хора, на които тази свобода искрено не им харесва.

Когато аз бях на 5, станаха ноемврийските протести. Аз бях в детската градина на Людмила Живкова в Горна баня, където се влизаше с изпит. Ние бяхме трета група и един ноемврийски ден, когато бяхме свидетели как нашите родители буквално полудяха – майка ми беше в такава еуфория, в каквато никога не я бях виждала. Тя беше на седмото небе, аз не можах да разпозная семейството си.

Никога не бяхме виждали родителите си толкова щастливи. Изведнъж се превърнаха в някакви летящи дракони, които бълваха огън и пушек. Ние бяхме заразени с това, без да го разбираме. Но го разпознахме веднага.

Един следобед, когато лелките ни наблъскват в стаичката да спим, те бяха много страшни лелки, и затварят вратата. Малкият Боби става от леглото и казва: „Искате ли да направим протест?“. Всички ставаме, качваме се на креватите и почваме да крещим – ДЕ-МО-КРА-ЦИЯ! Пада мазилка от тавана, това са 30 деца. Двете лелки нахлуват и ни карат да млъкнем. Леля Нели ни изгледа всичките и много бързо анализира като агент на Държавна сигурност кой е бунтовникът. С две крачки стигна до Боби и, както той беше във въздуха, го свали с един шамар. БАМ – и всички бяхме по леглата.

На следващия ден започнахме да се самоорганизираме и да се изнизваме по двойки и да ходим да правим пакости. Започна партизанска война. Това е моята свобода – тя завинаги е вкопчена в това легло трамплин. И „кой не скача, е червен“, нали се сещаш?