“Човек не е птица”: между хипнозата и надеждата в бивша Югославия

"Човек не е питца" (1965), реж.: Душам Макавеев.

“Човек не е питца” (1965), реж.: Душам Макавеев.

Първият филм на Душан Макавеев – “Човек не е птица” (1965) може да бъде оценен и осмислен преимуществено през фактологията на културния си контекст, на кинотворба от времената на социализма в бивша Югославия. Режисьорът поставя силен акцент върху темите от живота на работническата класа и нейните проблеми, като почти открито и недвусмислено критикува режима и съпътстващата го идеология. Също така е необходимо да се спомене, че „Човек не е птица“ се откроява до голяма степен по форма на фона на по-късните филми на Макавеев (личи си, че е пълнометражният му дебют). Кинонаративът тук се движи в една посока и има ясно очертани граници и целенасоченост, въпреки че същевременно се открояват и наченките на бъдещия му стил. Последните се забелязват най-вече в откъслечни сцени, като тази в която двама работници крадат желязо преди концерта на Бетховен.

Първият аргумент на режисьора срещу социалистическата идеология, който той развива и разгръща като мотив през целия филм, се появява още в началните кадри, в които хипнотизаторът Роко говори за хипнозата и за нейните приложения. Макавеев разкрива значението на тази модерна за онова социалистическо време практика, като символ на тоталитарния режим чрез образа на жената на алкохолика (един от главните герои), която достига до заключението, че хората правят просто това, което им се казва. Те нямат собствени мисли, с отворени очи са – а не виждат, като това са само някои от нещата, които тя споделя на гледащата я в недоумение своя приятелка. Всеки отделен герой в „Човек не е птица“ се намира в една или друга степен под влиянието на точно тази хипноза (на социалистическия режим) и поради това преживява своя лична екзистенциална криза.

Дори главният герой в лентата  работникът Ян – не може да намери своето място в живота, въпреки дългогодишния си опит, но точно това го прави крайно интересен образ. Както се разбира във филма, той е обиколил почти всяка държава от Източния блок и е видял социалистическия свят под много зрителни ъгли, и именно поради това е скептично настроен към всеки и всичко. Същевременно си личи, че Ян усеща някаква липса в живота си, която бързо се опитва да запълни чрез Райка, фризьорката, която става негова любовница (той често подчертава, че е млада и че все още не е наясно как функционира светът, като по подобен начин се държи и със своя по-млад колега в завода). Ян е дал живота си на социалистическото общество, но му става все по-ясно, че в замяна не е получил нищо. В живота му, както и в живота на другите герои, най-много от всичко липсва любов.

Man is not a bird_3

“Човек не е птица” (1965), реж.: Душан Макавеев.

 

Макавеев изобразява едно общество, което по идеологически причини е забравило как се живее „нормално“ и как се обича. Средностатистическият работник, който не притежава опита на Ян и няма потенциала да се откъсне от колективната хипноза, е показан в образа на алкохолика Барбулович – типичен продукт на една система, лишаваща хората от всякакъв тип духовност. Той на пръв поглед изглежда щастлив, пие и разточително си пилее парите, дори има любовница. В действителност обаче се забелязва, че животът му е лишен от смисъл и истински дълбоки чувства. Макавеев последователно и по убедителен начин внушава идеята, че на обикновения човек му е отнето нещо, но той самият не знае какво. Същият успява единствено сляпо и абстрактно да се бунтува срещу някакъв невидим враг, който определя ритъма и вектора на живота му. Тъй като не знае кой точно е виновен за състоянието му, той насочва своя гняв или към себе си, или към останалите жертви на масовата хипноза. Това е безизходицата, в която „хипнотизираният“ нов социалистически човек се опитва да живее и интуитивно да осмисля битието си.

Именно поради тези причини е любопитна интимната връзка между Ян и Райка. Това е шанс и за двамата да се откъснат от заобикалящия ги свят и да намерят щастие и смисъл един в друг. Макавеев обаче много ясно показва защо това е невъзможно докато двамата са все още „в състояние на хипноза“. Ян не е готов да пожертва работата си заради тази любов. Райка отбелязва факта, че го вижда прекалено рядко, че е като че ли „женен за машините в завода“. От друга страна обаче тя също проявява слабост. Изневерявайки на Ян, тя доказва, че любовта няма как да има солидни основи, докато хората не успеят да разберат какъв е източникът на тяхното усещане за тъга и безпътица. Точно тези чувства подтикват Райка към изневяра, а Барбулович към алкохола и леките жени. Хората не успяват да задоволят своя духовен глад и поради това се стремят изкуствено да пренасищат сетивата си. Резултатът накрая е винаги един и същ – още по-голяма безпътица и страдание.

Въпреки безизходицата, която Макавеев показва, в „Човекът не е птица“ по парадоксален начин зрителят може да открие и голямо количество надежда. Режисьорът умело синтезира своята идея чрез заглавието на филма и чрез ключовата сцена, в която Роко хипнотизира група мъже, карайки ги да си мислят, че са птици. „Човек не е птица“ –ни казва Макавеев и точно тази истина, ще му помогне да намери пътя към личното щастие и истинската свобода, защото хипнозата само на пръв поглед може да внуши на хората именно този вид усещания и чувства. Както често свързваме една птица с волния, свободен и безграничен полет, така и хипнозата предоставя възможността на човека да е каквото си представя/каквото си поиска. Но филмът ясно показва, че това състояние е затвор, който хората не виждат, но за сметка на това съвсем осезаемо усещат. Възможността да си наистина щастлив се появява едва тогава, когато осъзнаеш, че си „под хипноза“ и се „събудиш“ свободен. И чак след това човек е в състояние да забележи пътя към истината, по който всички ние като Ян (в последната сцена на филма) вървим.