Любовта е Бог, а смъртта – скъсан презерватив

Любовта е секс, но не всеки сексуален акт е израз на неконтролируемия порив, присъщ на сърцето, на „сантименталното“ желание да пътуваш и да се изгубиш в другия – в топлите води на един океан, където времето спира и ти отново се чувстваш като дете, скрито в утробата на човека, който те обича повече от всичко.

Love (2015). Directed by Gaspar Noé.

В общи линии това е посланието на новия филм на „култовия“ режисьор Гаспар Ное – „Любов“. Цялостната естетическа рамка на лентата, както споделя французинът, е вдъхновена от паралела между утробата и състоянието, в което изпадаме, когато срещнем “човека на живота си”. В резултат, Ное последователно се опитва и успява да изгради внушителна атмосфера, която асоциира предимно с червения цвят, влагата и топлината. Това са най-ярките “тонове” на нашето съществуване според главния персонаж от филма му – Мърфи, живеещ във Франция млад американски режисьор. Същият иска да покаже за пръв път (според него) в киното същността на „сантименталната любов“ или с други думи (пак негови) – да изпълни всяка сцена с кръв, сперма и сълзи (формула доста близка до “класическата кинорецепта” на чилиеца Алехандро Ходоровски). Иронията, че животът му се е превърнал във филма, който толкова страстно желае да снима, изглежда последователно му убягва.

По-важното обаче е, че Ное използва героя си, за да обясни на зрителя, какво точно се опитва да направи в контекста на киното, избягвайки по този начин всяко обвинение, че лентата е изпълнена самоцелно с толкова много сексуални сцени. Френският режисьор е със самочувствието, че е направил филм, който за пръв път се оттласква до такава степен от посредствените измерения на порнографията (която, както споделя в редица интервюта, го отблъсква), че същевременно някак съвсем органично успява да загърби всякакви табута и предразсъдъци, традиционно спохождащи изобразяването на половата любов в изкуството, без това да изглежда “порнографско” на екрана. Въз основа на именно това си убеждение, той намира за уместно да стигне до такива крайности в търсенето си на „кайроса“ – моментът, в който сексът се превръща в любов, и обратното. Последното напълно отразява атеистичната му метафизика, прокламираща, че не Бог е любов, а любовта е Бог – единствен смисъл на живота, както казва Електра (главният женски образ във филма) на своя хилиастично плътски и земен, и същевременно духовно/есхатологично вечен любовник Мърфи, преди той да я целуне за първи път.

Както в „Необратимо“ и в “Любов” Ное настоява, че в този свят не оцелява нищо „свято“. Времето унищожава всичко и в крайна сметка Мърфи и Електра се разделят, когато първият прави секс с тяхна съседка, тийнейджърка (с която преди това двамата надрусани си правят тройка) и тя забременява, заради скъсан презерватив. Точно това е „необратимият“ момент в „Любов“, както и логичният завършек на все по-трансгресиращите взаимоотношения между двамата влюбени. В този смисъл концептуалният скалпел на режисьора не заобикаля основния нерв на неговата материалистична/карнална философия – човекът е произлязъл от маймуната, той е животно, а любовта е толкова трансцедентно преживяване, колкото и плод на чисто химическа/физическа обусловеност.

Love (2015). Directed by Gaspar Noé.

Мърфи и Електра си обещават, че никога няма да позволят нещо да застане между тях, но когато започват да спят с други хора, утвърждавайки по този начин своята свобода и индивидуалност (самият Ное вярва, че моногамията е социален феномен, който не е присъщ на хората), това се оказва невъзможно. Заради „полу-отворената им връзка“ (защото в крайна сметка, нито единият, нито другият може да спре да ревнува докрай) любовта им се самоубива. Мърфи остава да живее с жена, която не обича, а Електра изчезва. Това са последствията от “първородния грях в райската градина на страстта”, а посланието по парадоксален начин е изключително библейско – човек не може да служи едновременно на двама господари (във въпросния случай на секса и на любовта).

За разлика от „Необратимо“, обаче в „Любов“ Ное показва на зрителя един възможен (дори, ако Мърфи е пропилял всичките си шансове) “отвъден” опит и път. „Началото“ (било то на човешкия живот или на цялото творение) вече не е единственият момент, в който душата може да намери покой – именно защото тя все още „не съществува“. Към края на филма Мърфи спира да мисли за това, което е било и започва да си представя живота, който е можел да има с Електра – и най-вече детето, което винаги са мечтали да имат. По този начин Ное създава своеобразен “богочовешки” свят от типа на “зоната” на Тарковски, в който любовта „побеждава“, точно защото е едно регенериращо се начало – утробата, от която човекът все още не е излязъл, за да започне да греши, да руши и да налага собствената си свобода и автономност, без да мисли кого наранява, и в нея той е все още чист и зависим.

Тук веднага се появява въпросът – ако любовта е секс, то как може тя да е спасение за Мърфи и Електра, като в крайна сметка именно карналното ги погубва? Според мен, филмът на Гаспар Ное дава един много прост и елегантен отговор – сексът без любов е смърт.