„Чувам ви! Чувам вашата история!”

Какво струва свободата? Свободата да имаш достъп до информация, да разбираш какво се случва в западния свят, да чуеш друга гледна точка за собствената ти страна или пък свободата просто да слушаш The Beatles? В годините преди 1989-та в тоталитарна България този стремеж на българите е могъл да се удовлетвори най-вече чрез чуждите (още вражески) радиостанции, но не без сериозното вмешателство и опити за контрол от страна на държавата.

Документалният филм “Чуй” разказва историята на радио “Свободна Европа”, като показва няколко различни гледни точки на хора, работили в радиото, агенти на Държавна сигурност, както и на хора, чиито роднини са били в затвора в “Белене”. Какво е било значението на радио “Свободна Европа” за българите? Било ли е заглушавано, била ли му е налагана цензура? Кой го е слушал и какви идеали е изповядвало? На тези въпроси отговаря Диана Иванова, сценарист и режисьор на филма “Чуй”.

Диана Иванова. Снимка: Райна Делчева

Диана започва професионалния си път като журналист. Работи в радио “Свободна Европа” в Прага до 2003 г., когато се прекратява финансирането на 10-те езикови редакции на страните, които ще бъдат приети в НАТО. От 2004 г. радио „Свободна Европа“ прекратява излъчване на български език. Днес Диана се занимава с различни документални проекти, води групи за личен опит на теми свързани с Държавна сигурност и социализма. Поредицата й текстове „Добър ден, меланхолия” (2005 г., ”Капитал”) печели европейската награда за журналистика на Австрийската пресагенция. Нейни проекти са Фестивалът на спомените GOATMILK, „Аз живях социализма” заедно с писателя Георги Господинов, „Моята улица”. С Диана се срещаме в “Дом на киното” след прожекцията на “Чуй” на 22 септември, Денят на Независимостта на България, за да разговаряме за (не)свободите ни.

Диана, здравей. Има ли свобода на словото в България? Независима ли е България днес?

Иска ми се и на двата въпроса да отговоря с ДА, а не мога да го кажа убедително. Давам си сметка, че като малка страна България е обвързана в сериозни геополитически зависимости. Въпросите за свободата и независимостта обаче са свързани.През 1989 г. бях студентка и имах еуфория от свободата, която никога няма да забравя. После разбрах, че имам много окови, които съм наследила без да искам – от родители, среда, история. Разбрах, че това да искаш да си свободен и да бъдеш свободен са две коренно различни неща.

Мисля, че свобода в България има, защото  познавам много хора, които са свободни да правят това, което искат, и са го намерили – в България. Същевременно има огромни зависимости в медиите, чудовищна манипулативност и липса на критично мислене. Ако човек не може да бъде критично мислещ, не може да бъде свободен и независим – тези неща са свързани. Свидетел съм на това, че България е страна, в която можеш да бъдеш свободен и да упражняваш свободата си. В крайна сметка свободата е учене. Аз самата съм се учила да бъда свободна, давайки си сметка че съм искала да бъда, а не съм могла.

От друга страна може би трябва да сме по-толерантни към хора, които не могат да бъдат свободни. Свободата няма нужда от насилие. В еуфорията на началото на 90-те и аз бях нетолерантна към несвободните хора, а в крайна сметка ние трябва да живеем заедно. Започнах да уча тази заедност през годините.

Кой трябва да чуе историята на “Свободна Европа”? Можеш ли да чуеш социализма, без да си го живял? Как реагират младите зрители?

Филмът не може да има еднозначно послание, защото самото време е било сложно. Както е сложно сега, така е било и тогава. Тези връзки трябва да се възстановят. Няма как човек да поставя граници – това са добрите, а това – лошите. Като зрител трябва да си даваме сметка за всички наследени истории. Добре е да се знае, че е имало пропаганда, че е имало лъжа, и че хората са вярвали в тях. Чисто фактологично за мен е това е много важно и може би поколението след 1989 г., което няма емоция, би могло да види нещата по-ясно. За мен беше много важно във филма да представя фактологична база, а не моята лична история. Исках точно тези парчета да оставят някаква емоционална следа у зрителя, за да може той през това отново да види себе си, своите родители, своето семейство. Не мисля, че има прост отговор и не мисля, че объркването след филма е лошо – то е част от това търсене и това постоянно припомняне, че светът е сложен и пълен с противоречия и ние няма как да ги изгладим и да поставим точка. Ние живеем с тези противоречия.

Ако има някакъв патос в този филм и някакво послание, то е всеки да чуе гледната точка на друг, която няма общо с неговата. Защото ние обикновено се въртим в един приятелски кръг и говорим със себеподобни, а другите истории не ги чуваме. Живеем в среда, която е изравнена, а крайностите уж ги няма, но те са навсякъде около нас. Ако има нещо, което социализмът е оставил, и с което аз трябваше да се преборя, е именно това изравняване, именно това премахване на крайностите. Както хората, които са вярвали в Бог са изгонени, така и проститутките ги няма, не виждаш хората с увеждания. И в един момент, след промените през 1989 г., ние заживяваме в различен свят с емоционална осакатеност – не сме виждали пълнотата на живота около нас. Тя ни е липсвала. Филмът е опит да върна тази пълнота.

Дискусия след прожекцията на “Чуй” в Дом на киното, София. 22.09.2015 г. Снимка: Райна Делчева

Темата за мълчанието е една от водещите във филма. На кои теми мълчим най-добре в България?

На темите за това какво се е случило в нашето семейство. На темите за личната биография. Много ни е лесно да осъдим и да кажем – ето, тези са лошите. Когато трябва да сведем всичко това до свой собствен приятелски или роднински кръг, тогава нещата са съвсем различни. Има хора, чиито близки са били агенти на ДС и в един момент това създава огромно объркване. Можеш да осъдиш хората, когато са били агенти, но когато се окаже, че това е човек от твоето семейство, тогава идва големият въпрос – как да се справиш с това? Мисля, че това е мълчанието. Искаш да запазиш някакъв стар свят, защото много неща са се разпаднали, и предпочиташ някои теми да ги обвиеш в мълчание

Каква е личната ви кауза зад този филм?

Аз бях много впечатлена от историята на Румяна Узунова. Мисля, че тя е едно от имената на нашата журналистика, които измиват срама от нея. През 1988 и 1989 г. тя прави близо 400 интервюта и репортажи, излъчени по радио „Свободна Европа“. Издирва десетки дейци на антикомунистическата съпротива и разказва техните истории. Мисля, че това е журналист от световна класа. Исках и ние да видим, че между нас има такива хора, че тази човещина е била тук. Точно с това вслушане, с това изслушване, с това, което казва – „Чувам ви! Чувам вашата история!”. Това даде и идеята за заглавието на филма. Иска ми се да се научим да чуваме, да изслушваме другия, и да разширим кръга на истории, които допускаме до себе си. Да видим как ни въздействат, без присъди и страх.

Можете да гледате “Чуй” отново на 5 октомври в “Дом на киното”, в София на специална прожекция за журналисти с представяне от Диана Иванова.