Левиатан: Постсъветският Йов vs. вцърковената анархия на властта в съвременна Русия

“Левиатан” (2014), реж.: Андрей Звягинцев

Във филмите си руският режисьор Андрей Звягинцев по парадоксален начин често е „раздвоен“ между мита и историята, библейското и злободневното, лириката на притчата и прозата на „проклетите въпроси“ на съвременността.

Последният му проект – Левиатан (2014) се опитва да говори за истината. Тази истина, която е премълчавана, (авто)цензурирана и изопачавана в Путинова Русия. Животът в постсъсветската страна, застинала в огледалото на ледената прегръдка на собствените си митологеми, имперски амбиции и постмилиционерски комплекси, е безмилостен към обикновения човек, който е принуден да оцелява в свят, основан на лъжа.

Днешна Русия, според Звягинцев, е държавата на силните, в която не просто липсва милост към слабия и беззащитния, но и всякаква форма на справедливост и правосъдие. В този смисъл тя е абдикирала не само от новозаветното начало на любовта, но и от пространството на закона. В Русия от „Левиатан“ господства псевдопатриархалната анархия, по смисъла на Пазолини, който, говорейки за „Сало“ в едно свое популярно интервю, споделя, че единствено властта има капацитета да бъде истински анархистична. Но докато фашистката република на италианския режисьор е едно сравнително кратко спускане в ада и просъществува относително кратковременно, сякаш да онагледи мисълта, че „преди разсъмване е най-тъмно“, то съвременният руски Левиатан изглежда вечен – хибридно чудовище с крака, дълбоко вкопани в подземието на историята и глава гордо разперила хиляди очи в есхатона на апокалиптичните облаци.

“остра критиката срещу корумпирания политически

и обществен живот в съвременна Русия”

Сюжетът на филма е фокусиран върху живота на Коля – автомонтьор, който има хубава къща в провинцията, млада съпруга и син, когото много обича. Безоблачният му начин на живот, разбира се, е обречен на недълговечност и поругание още в началото на лентата. Конкретният повод за това е, че местният кмет (феодал) Вадим съвсем по библейски иска да му вземе дома и земята. В тази „класическа“ ситуация с помощта на приятеля си Димитри (адвокат от Москва), Коля се обръща към съда, прекрасно съзнавайки, че законът в Русия винаги е на страната на силния, а не на отдавна абдикиралата по тези земи справедливост.

Изобразявайки невъзможната борба на обикновения човек срещу безмилостното чудовище (Левиатана – старозаветният образ на дявола), в което се е превърнала държавата, филмът на Звягинцев е често пъти разглеждан и възприеман главно като остра критиката срещу корумпирания политически и обществен живот в съвременна Русия. Разбира се, режисьорът пуска и яростно наточени отровни стрели срещу една от основните опори на путиновия режим – Руската православна църква в лицето на нейната преяла с любов към управляващите  висша йерархия. Образите на църковните служители в „Левиатан“ са едновременно зловещо карикатурни и злокобно „правдиви“. Местният владика, например, дава на Вадим „духовния съвет“, който той иска да чуе – всяка власт е от Бога и заради това всичко, което провинциалният феодал прави с нея е почтено и оправдано в Неговите очи.

“Левиатан” (2014), реж.: Андрей Звягинцев

Звягинцев ясно показва, че един от „най-остросюжетните“ проблеми в днешна Русия е играта без топка на „симфония“ между църква и държава, която не е нищо друго, освен крайно отблъскващ посттоталитарен кавър на цезаропапизма. Политическият живот преобразява и „секуларизира“ църковния, отнемайки най-дълбоките му същностни основания, които го определят именно като имплицитно християнски – милостта и любовта. Успоредно с това по един лицемерно перверзен начин руската църква създава усещането на силните на деня, че водят „богат духовен живот“, докато се възползват от властта си да „колят и бесят“, като опричници от времената на Иван Грозни. Същевременно Руската православна църква се опитва да ваксинира както тях, така и „обикновените миряни“ от всякакви по-задълбочени занимания и рефлексии върху екзистенциалните проблеми на битието и от култивиране на нездрав вкус към една или друга форма на интроспекция. Когато Вадим отива отново при владиката, този път със съвсем логичното натрапчиво усещане, че е преминал границите на човешкото, същият го окуражава с думите, че щом властта му е дадена от небето, то той е длъжен да я използва, за да смаже враговете си.

„истинската църква“ отдавна е изчезнала

от страната на Бердяев и Достоевски”

Звягинцев не за първи път в творчеството си представя църквата като „затворена“/“недостъпна“ за обикновените хора, въпреки че в по-ранните му филми това е предимно (и условно) загатнато. В „Изгнание“ (2007) , когато главният герой и брат му се опитват да влязат в нея, тя е затворена, а единствения път, когато същата отваря вратите си, е за опело.  В „Елена“ (2011), пък когато едноименната героиня отива на църква, се набляга върху това, че духовният й живот се свежда до закупуването на свещи (с парите на заможния й съпруг) и поръчване на молитва за здраве. В „Левиатан“, обаче Звягинцев за пръв път критикува първенстващата религиозна институция в Русия така категорично остро и открито. Той дори намеква, че „истинската църква“ отдавна е изчезнала от страната на Бердяев и Достоевски. Дори „пределната очевидност“ на останките на „звяра излизащ от морето“, олицетворяващи победата на Христос над Левиатана, над ада и смъртта, е поставена във филма под съмнение – жената на Коля (Лилия) вижда морското чудовище във водата и мигновено осъзнава, че злото е живо и по-близо до хората отвсякога.

Друг фундаментално важен библейски мотив в лентата са последователните препратки към старозаветната книга на Йов (филмът като цяло недвусмислено директно я преразказва). Звягинцев умело и „безпардонно“ борави с тази ветхозаветна история, подриваща из основни оперетните клишета от типа на „защо лоши неща се случват само на добрите хора“, за да засили и доразвие водещата си идея, че църквата и държавата са се превърнали в „злия дух“, който изкушава човеците и ги довежда до ръба на отчаянието, както се случва и с Коля. Проповедта на владиката, в която той напоително обяснява, че трябва да се следва Христос, който е „истината и пътя“, ярко контрастира с неговата вярна аудитория – църквата е пълна с политици и техните семейства, които веднага след края на литургията започват да говорят по същество – за пари. Руският режисьор акцентира върху това, че истинското послание на въпросната лицемерна проповед е присъщо на сърцата не на силните, а именно на слабите и онеправданите, на „унижените и оскърбените“ – хората, реално съ-преживяващи и търпящи жестокостта, с която е бил разпнат Христос, след като и него (както Коля) осъждат несправедливо.

Но за руския Йов не е предвиден „хепиенд“. Оголеното до своя екзистенциален и социален предел чувство за безнадеждност (в най-буквалния смисъл на думата), което филмът внушава на своята аудитория, е и най-сполучливото нещо в „Левиатан“ и същевременно – най-болезнено-трагичното. Както казва самият Звягинцев:

„Ако бях измислил край, в който справедливостта тържествува,

никой, живял в Русия, нямаше да ми повярва“.