Кристина Янкулова е родена през 1980 г. Израснала е с Керуак, Бъроуз, Томас Ман, Х. Милър, Кафка, Булгаков и Стайнбек, a в Италия, където живее в продължение на 7 години, открива и Барико, Ориана Фалачи и У. Еко. 

Пише откакто се помни, също и на италиански. Стилът й е смесица от есеистика, проза и поезия. За момента е решила да остане в България. Може да следите страницата й Booked във Facebook.

Снимка: Александър Смилков

Пeрални, перални, перални…

Българският език ми позволява да пускам перални, когато много ме боли. Позволява им да се въртят.
Пускам ги аз, една след друга, те се увиват меко и с басовите си цикли покриват всички звуци от този смръдлив свят. Примесват бялото с останалите цветове, отмиват цветовете откъдето е нужно.
Припомнят, че всичко, всичко има давност и всичко преминава рано или късно.
Извъртяват се. Показват, че няма смисъл да се хипнотизираш от траекторията им. Втренчиш ли се, изпускаш времето, което стискаш между палеца и показалеца си, тънката нишка на твоето време и твоя живот.

Перални …
Вече няма пеперуди, само перални.

Празнота

И тя изчезна
от страниците,
както бе дошла –
в безмислен облак
от празни приказки.

Мълчанието ѝ
беше просто
липса на вяра
мнение
и отговор.

Глупава защита
от някого,
който
за нищо на света
не би я наранил.

Насилствено

Насилствено
излизаш от сърцето ми,
така,
насилствено,
се вмъкна.

Изчака да заспя,
и ме прегърна.
На дневна светлина – ти не се върна.

Насилствено
те пускам аз,
но все така насилствено
ме дърпаш ти. Обратно
към осакатените мечти.

Усещане

Усещане за вкъщи е
когато си там,
без нищо да правиш,
и пак ти е добре.

Усещане за вкъщи е
когато дъжда
слушаш сам
и не вали във теб.

Усещане за вкъщи е
сърцето ти да пеe,
щом ключът веднъж
без звук се завърти.

Усещане за вкъщи е
когато мисълта се реe,
това е хубаво,
и не боли.

Защото
вкъщи е
където
сънищата
никога
не са
кошмари.

***

Часът е понеделник,

а аз
правя
каквото желая.
Детството,
за щастие,
остана далече.
Някъде назад в спомените, които нямам.
Не ми липсва, не го търся,
не го разбирам почти.

Часът е 5.20,
а аз
съм
малко закъсняла.
Продължавам
да крача напред,
отивам някъде,
пристигам никога.
Но пътят остава.
И понятието за него –
дори след опита да заграбят спомените ми.

Часът е
отминал,
и време е –
да отмия неравното.
Да приключа с безкрайното,
защото
нищо
не щe ме изплаши
кaкто уплахата,
и нищо
не щe е нужно
както тази нужда.