Красимир Нейков (1992 г., Варна) завършва Първа езикова гимназия в родния си град. От 2011 г. е студент по право във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. През 2014 г. е сред отличените автори на тридесет и първото издание на Националния младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев”. Негови стихове са публикувани в “Литературен вестник”. Сред отличените на Осмия национален конкурс за хайку на свободна тема – 2015 г.

Стоп. Снимка: Александър Станишев/www.alexanderstanishev.com

Дишам

Когато спираш
дъха си
за да не взема
нещо твое
без да съм ти
дал

издишване

В едно българско село

Няма кой
да отвърне на
неспокойното
чукане на кълвача
при стария
орех

няма кой

Самоубийство

знам има и такива дни
кръвта е винаги
с наситен цвят и никога
не прави впечатление
вътрешните апокалипсиси
приятелски шепнат
а самотата искрено
и без вина разказва
за нечий край

(не)съществуване

На това място не се случват
нещата,
не би могъл да се случиш
и самият ти.
Все по-нелепо ти се струва
да говориш сам със себе си,
наум, на глас,
пред огледалото,
пред всяко отражение.
Да няма отражение.
Да липсваш.
И да не бъде от значение,
с отворени очи ли си
или не си.

Гробищен парк

В самото начало те посрещат
черно-бели погледи от снимки
различен формат не казващи нищо
което вече не ни е известно
всеки образ си има запазено
място откъдето
посреща
после все така тихо
изпраща
посетители еднакво изглеждащи
като разстоянието между
кръстове
гробове
квартали
се разминават по алеята
живот с живот в различни
посоки
рамо до рамо със смъртта
под аромата на изгорелия восък
и всички лалета накуп
тук всеки се връща
но никой няма спомен от
последното посещение

Апатия

Стоя и чакам
не правя нищо
особено спрямо
секундите които
бавно отмерват
моментът да си
поема дълбоко
въздух настъпва
върви по гърдите ми
и се спира точно
в сърцето
не предупреждава
не носи очаквания
не трае дълго
поемам дъх
изгорели бензинови
молекули
пресичам на зелен
светофар
не знам какво
предстои

—

Трапчинките ти
остават в деня ми
намират себе си
свой собствен модел
от различни емоции
не търсят единство
не познават сбогуване
просто остават остават
докато търсят друга
компания

Мотив

Да не те
откривам

в утрото

да знам че

никога не си
добре дошла

—

тази веранда винаги пази
онзи мирис на лято скрит някъде
между разстоянието на телата ни
между прането и щипките
между вълнението и пясъка
в очите
кафето бавно изстива
сянка на есенен облак над покрива
после дъжд
гръмотевици
мълнии
неспокойни улични кучета

затварям всички прозорци
оставам сам
не чакам никого
и съвсем забравям
да си изпия кафето

Летен пейзаж

Светкавиците се наслагват
една след друга умело
имитират косата ти
несъвършенство в
лятна буря
всяка капка дъжд
обогатява аромата
на цветята с
твоето име
опитвам се да се
впиша в картината
и все няма място
за още един
акварел