Безброй риби – едно желание

Снимка: Гергана Динева

Герои:
аз – всеки човек
ти – всеки човек
риба – надежда

(вчера)

Островът – далечен, скъп, нахално акрасив, утопичен и по робинзонски сам. Ти – далечен (макар да си в същата стая), скъп (единствен и неподражаем), нахално красив (по сърце, по душа, по ум), утопичен (ще те имам, няма да те имам, ще те имам, няма да те имам – на маргаритката в мозъка ми никога не й свършват листата) и по робинзонски сам (с колкото и хора да си заобиколен). Губиш си минутите в думи – каза рибата, която улових в канала между острова и теб. Цял живот го пътувам тоя маршрут между самотата и срещата. Губя си минутите в риби, които никога не ми изпълняват желанията и не ми дават отговори къде ми е мястото. Затова давя колебаещото се аз в думи. Думи, после бутилка, после тапа, после вода и накрая ти. И отначало – вода, тапа, бутилка, думи. Те казват по-малко от очите ми, когато те гледат просешки. Цялата непохватност на общуването съм събрала в листа. Не искам отговор. Искам да ми пуснеш стотинки в душата.

(днес)

Определение за остров: земя, обградена от душа. Определение за теб: душа, обградена от земя. Най-лесно изглежда да се разходя по брега на острова. Вятърът мирише на души. Огладнявам за някого. Не е лесно да си гладен. Най-трудно изглежда да се разходя по теб. Само си го представям. Как стъпвам по ходилата ти, по коленете ти, там където се съединяват бедрата ти, по гръбнака ти, спъвам се в ключиците ти и се просвам върху носа ти – така че като погледнеш с двете очи към него, да мога да се смея на събраните в средата ириси. За да направи място на тази илюзия, стомахът ми така се е свил, че не може да огладнее, нито да се засити. Утре ще го пробвам наистина – казвам на рибата, а тя не ми вярва.

(утре)

Островът – самота. Ти – заедност. Оставям се на течението. А ако то не работи се лутам до полудяване. Неосъщественият будист в мен търсим взаимност и не знае как да я получи. Вместо сал, си майсторя мегафон и крещя „Чуй ме“. Дотам ни докара времето. Да се боричкат един върху друг крясъците на хиляди мен и хиляди теб. Не сме острови, но там живеем от страх да се научим да плуваме. Сглобете си островите – вика рибата в последните си подмятания. Възможно ли е да умре рибата, която иска само да направим архипелази от човеци, измежду които да плува. Идвам. Ще си напълня обувките с вода преди да заменя рибата с теб.

Калина Палавеева е участник в конкурса за есе “Човек не е остров”. “На 21 години в последния момент”, така ни се представи Калина минути преди крайният срок за предаване на есетата да изтече. Текстът й е сред отличените есета от нашето жури и редакторски екип.