Когато “па”, когато “па”, когато пада дъжд, искам aз да съм отдолу!

Преди няколко вечери се прибирах към нас и както обикновено минах през градинката на “Кристал”. По тъмно, изваляваше остатъчен дъжд, бурята беше стихнала, но имаше какво още да изтече … Вървях си с ръце в джобовете, умислен за грандиозни и маловажни неща. Когато човек си мисли разни работи, не му прави особено впечатление, че някакви капки вода се плискат по затопленото му теме. А и дъждът все пак  е от небето …

Снимка: Ивелина Берова

И така, крачех си с калнобелите кецове и, общо взето, ме бОлеше фарът, от който в този момент дори нямах нужда, за да си светя в тъмното … Вдясно обаче светеше. Какво има вдясно? Вдясно има една, как се казва, импозантна сграда – в миналото легендарният ресторант “Кристал”, впоследствие “Тамбукту”, а днес, доколкото е известно, това здание е част от покоите на изстрадалия банкер Цветан Василев.

Какво прочетоха с любопитство очите ми през онази вечер? Под монументалната постройка и луминисцентните лампи, около масивните колони, край прашните леговища на отдавна загинали бездомници и на прага на “българските книжици”, беше пълно с млади български момчета и момичета. Обичайните обитатели на парка се бяха скрили от дъжда тук, в сушината. Дошли за нещо сухо, с поетични китари, разхвърляни по кьошетата, с пластмасови чаши бяло вино с цвета на урина на здрав човек и с идеи, любов и смисъл за споделяне в разговорите.

Добре знаем каква предвидимо разнородна маса младежи прекарват вечерите на  живота си в градинката и близкия бар …

Тук са успешните и неразбрани творци; хората с проекти; хората с бира; студентите от Лондон; командированите от Силистра; служителите в офис; копирайтърите; фрийлансърите; талантливите актриси от НАТФИЗ; кинаджиите, които снимат експериментални филми; различни редактори на нещо си; красиви момичета с велосипеди и летни рокли; тъжни мечтатели; луди; хора, които искат да забравят, че са самотни; системни амнинистратори; пиар специалисти; докторанти; графични дизайнери; познавачи на тънкостите на интегрираните комуникации; хонорувани преподаватели; дилъри; млади предприемачи; любители на изящното изкуство; любители на конспиративните теории; много се представят за продуценти, понякога изпълнителни; чужденци, които харесват нощна София; еколози; представители на НПО сектора; активисти на справедливи каузи; четени блогъри; колумнисти в онлайн издания; леви интелектуалци; мислители от “тинк танкове”; пияни; случайно попаднали; радиолюбители; организатори на хепънинги, кастинги и интерактивни мултимедийни презентации; консуматори; антиконсуматори; алтерглобалисти; симпатизанти на Реформаторския блок; Сашо Стиха; момченцето, което прави фокуси и номера, за да събере за колело; някой, на когото не стигат два лева за влака до Владо Тричков и други от същите…

Авангардът, бохемата и цветът на града, който в общи линии не се променя. Само в отделни нюанси като слънцето.

Подозирам, че има и жълто-черни “канари”, фенове на Ботев Пловдив. Със сигурност – граждански осъзнати люде, които си стопиха подметките от протести срещу олигархията.

Често пъти посядам и аз – объркан човек, който не си глади ризите.

Снимка: Minimalistic Sofia

Допускам, че ако бях в парка по-рано, когато захващаше бурята, също щях да се скрия в светлата приветлива сушина. Та, какво му трябва на човек, за да се покрие – подадено питие, привлекателно лице отсреща, което артикулира относително добре и дори забавно, и една нова метафора, която да прегърне с любов или моментално да забрави. Тогава обаче само преминавах, но пък наблюдавах с интерес разигралото се статично зрелище вдясно: разпръснатите усмихнати войници на смисъла под бетонния корпус на космическата станция на спорното благополучие, владение на симпатичния чичо с мустаците и моравите сенки под очите … Така де, картината ме наведе. Наведе ме на връхлитащи мисли под откритото небе. Бръкнах си още по-надълбоко в джобовете и вярно взех да си мисля …

Но първо си спомних. Преди време тук имаше протестен пърформанс – голобради левенти, но с мустаци, си обръснаха ритуално последните. А сетне си помислих, че можеше и да е друго – гневната тълпа пристига със скърцане на зъби, помита храсталаците наоколо, удря в земята шапките на охраната, пробва да захвърли огромни саксии по бронираните стъкла, очаквано без резултат, и все пак храчи отровножълта ярост по витрините. Посечената Стамболова глава мълчаливо одобрява … Вместо това – раздумка, разпивка и разпушка отдолу. Вместо да рушим, ние празнуваме, което в известен смисъл е похвално и за предпочитане.

Има нещо мило и трогателно в цялото това ведро множество. Нещо между примирението и смирението. Нещо, което оправдава и обича. Казват, че клетият банкер е приключен за една нощ. Не е сигурно дали изобщо ще влезе някога отново в горните си просторни покои. За него остана безплътният ореол на конюнктурна жертва. И все пак, по-добре под имота на Василев, отколкото зад “корпулентната” фигура на Пеевски. От неясния сблъсък между двамата, първият сякаш се оказа по-малкото зло. Да пием за това!

Или да останем трезвени, за да си дадем сметка, че там долу всъщност е ирационалното убежище на нашата алкохолна съвест. Там е пиянството на един народ – и в хубаво, и в лошо; и да паднем, и да бием …Там е тръпчивият компромис, за който даже не си даваме сметка. Той изтича с погълнатото питие. Там е усещането под езика, че никога няма да стигнем до края и общо-взето нищо никога няма да се промени генерално. Ама поне е весело …

Я, по-весело и позитивно! Ами, да! Най-хубавото в цялата тази небивала история е, че очевидно все още се страхуваме повече от Бога, отколкото от Банкера. Все още, Бог и Банкер не е едно и също!

Само вярвам, че Заслонът на Банкера повече прилича на процеп между две скали, в който авантюристът намира временно спасение от шибащия вятър и дъжд, преди да продължи към великите дела. Там в нишата, той с усмивка забелязва екскременти на диви кози и диви ягоди.

Снимка: Minimalistic Sofia

И по-малко прилича на покрова, с който завиват студените тела.

Макар че като ни огрее рано или късно, нищо чудно пак да отидем там – заради сянката.