Да имаш ключ от София

Беше още много рано и тъмно. Септември залязваше, удавен в изгрева на заминаването ми към града, който ми приличаше на митично чудовище. Усещах как сутрешната хладнина облизваше тялото ми, докато завързвах сънено първо косата си, после обувките – сякаш се обезопасявам, мислех си. После билет, сънените павета на гарата, нарамила духа на 70-те, които никога не бях виждала, но чийто призрак носех в себе си. Същия, който надничаше от музиката, филмите, от стария грамофон в къщата на баба, от цялата носталгия на плочите… колко много ми приличаха на галактики. Не знам защо.

Типичното влаково преживяване. С малката разлика, че този път го усещах като граница между два живота… разделях дома си на „тук“ и „там“.

Нещо (не) се случи
Снимка: Гергана Динева

Стаята беше малка, задушаваха ме тежките завеси на прозореца, неподвижният въздух, отсъствието на книги… задушавах се и от моето хронично отсъствие в нея. Чуждото полепваше по дробовете и мислите ми.

Голям кашон. Само един. Отворих го и си поех дълбоко въздух. Ето, Джеймс, тук ще живеем. И Одисей ме погледна високомерно от рафта. Изваждах книгите си една по една, умирайки от жажда в тази пустота… и всяка беше глътка свое-вост. Всяка си беше на мястото. По това време аз все още не бях. И ми се струваше, че няма нищо по-объркващо и страшно от това да си на място, където въздухът е едновременно живителен и задушаващ.

Градски транспорт – рунд първи. Метални машини отхапват главите на билети – симбиоза между тривиалност, античност и научна фантастика (въображението трябва да се храни). Над смесващите се гласове се извисява смях. Понякога. Друг път – нервни подмятания и недоволство. Права съм. Навън вали. А вътре върху запотеното стъкло аз изписвам с трепереща длан и гръцки букви – фило-софия. Без да подозирам колко скоро тази дума ще се промени, ще порасне, ще се отчужди мъничко (неизбежно беше) и ще се превърне във фило-София. И тази моя φιλία ще бъде от онези неща, които се осмеляват да се закачат с вечността, а тя от своя страна – да ги приеме за част от себе си.

филоСофия
Снимка: Гергана Динева

Оттогава насетне обичах градския транспорт по някакъв неосъзнат начин – мразех го в цялата му преизпълненост с хора, не понасях скоростта му, изсмукваща жизнените сокове на времето, мразех нервността, нежелания допир и обичах наситеността на смесени съдби и истории. Обичах единия час, в който си подреждах спомени и приоритети и изхвърлях парченца минало през прозорците – замърсявах града безцеремонно или той ме предизвикваше и приласкаваше към себе си. Превърнах се в жертва на парадокс – вдишвайки задушаващия градски прах, успявах да изчистя мислите си. А после се обръщах към настоящето си. Университетът беше там – все още неизбистрен, мистериозно мъглив и неочертан. Аз го оцветявах. Излизах от очертанията… рисувах птици в небето над него – феникси, които нощем палеха звездите над София. Ех, колко ме болеше, че не виждах звездите нощем. Нищо. От Витоша се виждат – ярки и огромни като древни светулки.

Беше зима – нямаше сняг. А така го копнеех. Беше онова време на леко кривнати шапки, недоспали очи, първи изпити и първи трусове на щастието. В средата на декември София беше подозрително сива – беше скрила цялата си пантеистичност и разнородност в чекмеджето на писалището си. Един ден просто ми даде ключа. Беше го оставила на предпоследната седалка на някой от 280-ките… на слизане тръгнах с него. Изгубих се, намерих се, а след това последваха само намирания.

Не съм се родила в София, но ми предстои да порасна в нея.  

Един ден просто ми даде ключа.
Снимка: Гергана Динева

Да се смаля до точка беззвучие, побиращо смисъла на думите си. Мечтата на всеки писател. Не познавам кошмарите ѝ, дадох ѝ обаче да опознае моите. От време на време ми разказва мечтите си, премълчава любовите си, смее се на страховете си, спъва ме (изправям се сама), гъделичка ъгълчетата на устните ми, за да се усмихна по-широко. Често се разлива в кафетата на минувачите, превръщайки мелодиите на уличните музиканти във фунии, а подлезите – в центрофуги, които те засмукват в благозвучието си. При мен тя се излива направо в душата. Разгърнеш ли любовта си някъде, оголваш цялата си душа пред това място.

София обикновено не изписвам, но все си мисля, че се изписва на пожълтяла хартия със смачкани краища. И никога не се забравят мистичните осанки на върховете над нея.

Развързвам обувките си. За да обикнеш София, трябва да походиш бос из нея. С туристически обувки също.