Задочни репортажи: разговор с Димитър Бечев

Димитър Бечев е доктор по международни отношения от Университета в Оксфорд. Негови статии са публикувани в престижни издания като Journal of Common Market Studies, East European Politics and Societies и българското издание на Foreign Policy. Димо до скоро е директор е на софийското звено на Европейския съвет по външна политика (ECFR), а в момента преподава в London School of Economics, Лондон. С него там се срещна Николай Николов за настоящия разговор.

Снимка: Гергана Динева

Преди време бях чел една статия на Милан Кундера от 1984-та г. – „Трагедията на Централна Европа“. В нея се достига до извода, че разликата между Централна и Източна Европа е преди всичко културно опосредена. И точно тази разлика в културите обяснява и различията в тоталитарните режими в тези страни.

И все пак може ли да се каже, че българският тоталитарен режим е по-различен, по-тежък от основаните в другите европейски държави?

До известна степен е така. Но комунизмът не стъпва напразно в България. Този тоталитарен режим донякъде покълва поради наследството на авторитарна държавност. Тук прозират и идеите за централизация, за ролята на държавната институции като единствен и незаменим двигател на общественото развитие, за забраната на политическите партии и управление в ръцете на бюрократичния апарат. България тръгва по подобен път още през 30-те години на миналия век. Впоследствие Комунистическата държава наследява и изпълнява тази програма.

И въпреки това тази всепоглъщаща държавна машина бива проникната от обществотo. Има добри разработки на западни антрополози като Джералд Крийд, които показват как обществото постепенно колонизира тоталитарната държава, защото мрежите на родова и местна свързаност се пренасят в града, където всеки има роднина или приятел в апарата на партията-държава. В един момент, когато икономическото развитие забуксува,  този клиентелистски и корупционен механизъм не само се бетонира, но  и възпроизвежда и избуява в огромни мащаби. Това е и феноменът на „държавата заложник“ – превзета отвътре държава от частни интереси.

Колко е важно дисидентското движение в България – както за отвърждаването на някаква съпротива тогава, така и за възможността днес да узнаем последствията от тоталитарния режим?

Към днешна дата тези прояви са изключително значими, защото спомагат създаването на историческа памет, употребима в създаването на демократични институции. Дават възможност да се видят моменти на съпротива срещу режима, моменти, които Хавел би нарекал „живот в истината“.

Ако погледнем към периода с по-хладноаналитичен поглед обаче, интересно е как комунистическата държава функционира както и колкото благодарение на репресивния си апарат, толкова и заради способността си да приобщава, да кооптира, да интегрира.

В сравнителен план се вижда, че в България интелигенцията, а и обществото като цяло трудно може да се откъсне от властовите структури, тъй като те биват много успешни точно в този втори стадий – след репресивните политики, на постепенна обществена интеграция.

Когато става дума за промяната на държавната политика от преобладаваща репресия към опит за нормализация, символичната година на тази промяна е 1962-та. Тогава всички лагери са обявени за затворени, строи се първият панелен блок в жк „Толстой“ в София. Точно тук прозира и създаването на „свободата в клетка“, където човек, стига да следва правилата и да не надига глава, постепенно започва да получава дивиденти от режима. Той се самоизолира в новото си лично пространство; неговата жизнена траектория е напълно предначертана.

Това надделяване на личното над гражданското начало  – важно е на мен и на моето семейство да ми е добре – се вижда и през последните 25 години. То допринася за тази атомизация и за неспособността да се създават мрежи за колективно действие по въпроси от общ, публичен интерес. Затова и протестът #ДАНСwithme е толкова важен. Той показа обратното – как хора се обединиха не от социална или икономическа кауза (например свързана с материални придобивки и искания за отделни социални групи), а са свързани от каузата за утвърждаване на принципи като върховенството на закона и отчетността в управлението.

Протестиращите граждани съхраниха известна степен на сцепление и колективност, независимо че представляват една огрoмна съвкупност от различни гледни точки и мнения. Всеки човек има своята дефиниция за свободата, не можем да я генерализираме. И точно това разнообразие е в основата на консолидиращото се гражданско общество, където плурализмът е ключова ценност.

Коя е твоята свобода?

Свободата преди всичко е възможността да се себереализираш – да се развиваш в това, което е твое призвание. Свободата има много аспекти, но това, което научихме със сигурност, е, че за да си свободен, трябва да има някакви институционални условия, които да спомагат за осъществяването на тази свобода – да има държава, която да гарантира равенството ни пред закона. Няма как да си свободен, когато законът не е приложен еднакво. Tова е минималното изискване. Някой с по-леви разбирания би добавил, че реализацията на личната свободата минава през осигуряването на достатъчни материални и институционални условия, предоставящи възможност за равен старт, с помощта на  публичния сектор и държавата – т.е. свободата минава през равенството и солидарността.

Коя философска традиция се допира най-близко до твоето разбиране за свободата?

Може би либералната традиция в цялата ѝ разноликост и дори противоречивост.  Харесвам и идеята на Амартия Сен за подхода, основан на възможностите (capabilities approach), който разглежда свободата като инструмент за постигането на други блага, свързани със социо-икономическото развитие (формулирано широко, а не единствено посредством езика на числата). Този тип мислене отново подчертава нуждата от минимални условия за осъществяването на равен старт, а оттам и как ние като общество помагаме на хора и групи в неравностойно положение заради структурна дискриминация. Но тук винаги се налага един труден баланс между свободата и равенството, класическа дилема в живата политика и мисленето за нея. Индивудиализацията на свободата води до неравенство и подкопаване на възможностите за свободен избор и в този смисъл стесняване на полето на свободата. От друга страна механичната уравнивиловка в калъпа на общото потиска личната инициатива и възможността за себереализация.

На тези въпроси няма правилен и неправилен отговор – трябва да се намери точният баланс в рамките на политическия процес.

Kакво се случва, когато този баланс не се осъществява? В България демокрацията се спуска отгоре след случилия се вътрешен преврат на комунистическото правителство и същите тези елити основават границите на бъдещия преход.

Преходът като понятие се корени в  70-те години, но тогава има много по-тесни параметри. В Южна Европа (Гърция, Испания, Португалия) елитите се договарят за изграждане на демократични институции и свободни избори. Когато идва на власт опозицията и впоследствие самата тя предава по мирен път властта на старите управници, може да се каже, че преходът е свършил.

При нас в посткомунистическа Европа институционалните условия бяха много по-различни. Затова още през 90-те години „транзитолози“ като Клаус Оффе заговориха за „тройния преход“ – политически, икономически и външнополитически. Когато говорим за икономически преход, трудно можем да определим коя е крайната му точка: приватизацията и преразпределението на собствеността, както Кънчо Стойчев и Андрей Райчев твърдяха преди десетина години, или постигане на някакви нива на доходи, жизнени стандарти и ниво на развитие. Ако второто е по-правилно като дефиниция, тогава преходът е безкраен и сме обречени до полуда да водим разговор на тема „кога ще свърши преходът“.

Третият аспект, свързан с преориентацията във външно-политически план, е по-безспорен – членството на България в ЕС през 2007 г. може да се приеме като вододел.

Но раздуването на термина „преход“ води до това, че той значи всичко и нищо. Вече 25 години говорим за преход, може би след още 25 ще говорим за 50 години преход.

Спомена Андрей Райчев и Кънчо Стоев и тяхната дефиниция за прехода. Не са ли те част от един тесен кръг от хора, овластени да говорят на почти всякакви теми от обществено значение през последните 25 години? Това ограничаване на разговора и непрекъснато пренавиване на лентата до какво води?

Такива хора има и в лявото, и в дясното в България. Това е свидетелство за дефектите в публичната сфера, на публичността. В България няма качествен обществен разговор и понякога това води до провинциализъм и предъвкване на до болка познати клишета.

Ето така например една част от участниците в иначе интересния разговор за „новото ляво“ много напомнят на старото ляво с целия му исторически багаж (авторитаризъм, копнеж по силната ръка, ксенофобия и национализъм). Ситуацията вдясно не е по-обнадеждаваща, тъй като всички тези недъзи присъстват и там. Но в България така и не се появи реформистска, социал-демократическа лява сила. БСП заигра с подобна риторика, но в крайна сметка си остана партия на носталгиците и на олигархичните интереси. Правителството на Орешарски беше доказателството, че много трудно може да се направи завоя и да се промени изцяло идентичността на Партията.

Как си представяш ролята на постсоциалистическото поколение в политическия процес в следващите няколко години?

Надявам се, че активността, която тези млади хора показаха през изминалата година и половина, ще е правилото, не изключението. Това е пътят – участие в решаването на публичните въпросите, пред които е изправена политическата ни общност. Трябва да продължават да създават тези връзки на доверие, които да правят възможно обединението около кауза.

Алтернативните визии и радикалните идеи за реорганизиране на икономическите отношения не са лошо нещо, колкото и утопични да са те по същество. И понеже ме питаш за окупацията на СУ, една част от участниците бяха движени от по-различни идеологически мотиви от тезите за необходимостта за цялостна ревизия на капитализма. И това е хубавото: имало e плурализъм, намерена е обща кауза въпреки различията.

Доколко е възможно онова време и онзи режим да служат като вдъхновение на това ново поколение?

Важно е споменът, паметта да бъдат „обработени“, критично разгледани, контекстуализирани и обсъждани в открит дебат . При това има добри и не толкова добри начини за рефлексия на миналото и неговата употреба в настоящето. В България има редица отрицателни примери, които се вървят по оста възхвала–отричане. Те са базирани на еднопластови репрезентации на миналото, което води до една груба инструментализация. Липсва по-задълбочена рефлексия върху комунизма, върху всичките му сложни парадокси и противоречия, без, разбира се, това да ни освобождава от задължението да сме критични и да осъждаме жестокостта на режима.

Доскоро отсъстваха задълбочени изследвания за този период. Добър принос за прекъсването на това мълчание имат историци като Александър Везенков, Михаил Груев, Иван Еленков от Института за изследване на близкото минало като цяло. Също Мария Тодорова осъществи няколко интересни проектa.

Сега, 25 години след 1989 г., много от тези хора като че ли ги няма в публичния дебат за комунизма. Струва ми се, че годишнината беше пропусната възможност за по-задълбочен и смислен разговор, който при това да не е апология на режима. Оставаме в черно-бялата парадигма на боравене с паметта: беше прекрасно време или беше отвратителна система. Това значително стеснява полето на дебат и размишление, а също така провинциализира погледа към българското минало.

До каква степен може да се погледне над съставеното правителсто като цялостна диагноза на българския постсоциализъм?

Изборите показват едно фрагментирано и доста пасивно общество. Най-тежката диагноза за настоящия ни хал обаче ще е евентуален отказ на правителството да произведе промяна на политики и институции, вместо да рециклира статуквото. На мен ми се иска да видя това правителство като компромис, но такъв компромис, който дава възможност за реформистски тенденции, сили и хора. Мисля, че има такива фигури – дали тези промени ще се случат, или набраната инерция и корупционните зависимости, обременяващи незакрепналата демокрация у нас, ще надделеят – ще видим.

Това, което на мен ми прави впечатление, е, че назависимо за кого си гласувал, впоследствие се развива една много дълбока култура на разочарование и срам от целия политически процес. 

Това е така, защото българското общество е белязано от ниски нива на доверие. Всеки пренос на доверие от индивида към институции и елити,  който не е обусловен от директна облага и клиентелизъм, е в разрез с нормата. Проблемът е, че този тип нагласи се възпроизвеждат в един порочен кръг. Когато имаме такова отношение като общество, то задава нормативното (как би трябвало да бъде) и така очакванията се възпроивеждат и влияят върху действието на институциите, което подхранва недоверието.

Като последен въпрос, който вече стана традиция за тази рубрика – харесва ли ти тази свобода?

Разбира се, че ми харесва. Имам чисто биографичното предимство да съм живял достатъчно време при предишния режим. Спомням си добре – бях почти на 15 години на 10-ти ноември. До болка ми бяха известни фалшът, моралният и материалният банкрут на онова време. Това ми дава възможността наистина да оценя постигнатото впоследствие. Свободата винаги е отношение към конкретна ситуация, ние не можем да мерим сегашните ни очаквания с фалша на 80-те години. Трябва да измерваме свободата си не през сравнение с миналото, а през сегашните нужди на обществото.