Откъс от “Една и съща нощ” на Христо Карастоянов

Църквата “Света Неделя” след бомбения атентат от 16 април 1925 г. София април 1925 г. Източник: Изгубената България

Представяме ви откъс от книгата на Христо Карастоянов “Една и съща нощ” по случай излизането на четвъртия й тираж в България!

9.

[2 май 2013, Велики четвъртък]

По обед на шестнайсети април хиляда деветстотин двайсет и пета, навръх Велики четвъртък целият център на София бил като панаир. По „Мария Луиза“, по банския площад, отсреща по „Търговска“ и по „Дондуков“ оттатък „Търговска“ – навсякъде било пълно с всичките онези набързо вдигнати бутки, сергии и маси, където се продавали козунаци, пуканки, семки, леблебии, бонбонки, локумчета, захарни петлета, захаросани ябълки, захарен памук, евтини джунджурийки за момите шопкини – пръстенчета, гривнички, гердани, обеци, гребенчета, огледалца, а за децата неистински часовничета с изрисувани циферблати и с каишки от плат, байрячета и бълбукащи глинени свирки като пиленца и стомнички, човечета на конци, дето подскачат и се премятат като гимнастици, щом им стиснеш двете тънки летвички, дървени писани яйца за надборване, цветни картички с възкръсналия Иисус, стъкларийки какви ли не и бръмбъзъци всякакви… Народът се стичал като реки от всички посоки с могъщ тропот и гълчава. Само траурното дъднене на духовата музика горе пред черквата, където щяло да е опелото на запасния генерал Георгиев, донейде нарушавало усещането за празник. Но само донейде…

Точно тогава Мила отупвала на стълбището праха от книгите от библиотеката на поета. Знаела, че на такъв ден не се работи нищо, но в оная къща над шумния булевард книгите бързо хващали прах, та заради децата го правела често и не гледала празник ли е, не е ли.

Нямала представа колко е часът, когато страшен гръм разтърсил прозорците и сякаш невидим вихър я лъхнал в лицето и развял косите й. Изпищяла, изпуснала книгите и се втурнала в стаята, където били децата, Мика и Милината племеннича Лили – на сестра й Ана дъщеричката. Момиченцата дори не били уплашени, а гледали по-скоро учудено, и Лили веднага й заразправяла как, като гръмнало, поетът се метнал към Бистра и Леда, взел да ги милва и успо коява, а и Лилянка попитал дали се е уплашила. Надвесили се после всички по прозорците и видели: оскотели хора – целите посипани с вар, червен тухлен прахоляк и искрящи парченца от строшени стъкла – пищели и тичали в ужас надолу към джамията през преобърнатите сергии!…

А там горе над „Света Неделя“, това строго творение на архитекта Лазаров, дето мнозина още си го знаели „Свети Крал“, бавно се кълбял и се вдигал от изтърбушения покрив чак до небето черен облак от дим и пепел като от дяволска пещ. Облакът вече бил хвърлил тежката си сянка върху целия площад и от сянката му се стелел дъх на жупел и сяра.

И кой знае как Мила отведнъж разбрала какво ги чака, и прошепнала:

„Ах, Господи, не така!“

[3 май 2013 година, Разпети петък]

…После почнали проверките. Дошли на такава проверка и у тях. Било към полунощ след седмия ден или там някъде и всички в къщата спели, но поетът довършвал коректури някакви, та им отворил.

Бил вкиснат, че го прекъсват, но пък двамата агенти били много учтиви – чак се извинили, като чули как зад басмените завески децата се събудили от чуждите гласове и се разхленчили сънено и как майка им зашушнала тревожно и ласкаво, че няма нищо… Обяснили му, че само проверяват адресните билети на всички в София, и той им ги донесъл. И докато единият ги прелиствал и преглеждал, другият все тъй учтиво попитал дали може да запали цигара. Говорел тихо, почти шепнел, та да не събуди децата зад тънките пердета. Поетът отвърнал, че може, разбира се, и агентът извадил от джоба на пардесюто кутия „Томасян“. Предложил и на него, но поетът си предпочитал „Султание“-то от пиринчената армейска табакера…

„Вие скоро ще имате дело – усмихнал се агентът, – нали, господин Милев…“

Поетът изкривил уста в някакво там подобие на усмивка и измърморил, че има такава работа.

„Ама вие май не ме познахте!“ – продължавал да се усмихва онзи.

Той го погледнал по-внимателно и агентът наистина му се сторил познат, но много смътно… Не си спомнял къде го е виждал, а името му пък – хич.

„Имах честта лично да ви разпиша квартирния билет… – настоял мъжът. – Миналата година… Февруари месец… Малко бяхте позакъснял, обаче аз си затворих очите, че как иначе!… Гешев – припомнил му радушно. – Никола Гешев!…“

„А, да! – възкликнал поетът. – Сещам се, естествено…“

„Вече не съм там – продължил другият, – не съм в жилищната!… Скучно е да си архивар човек… Ето нà, и вие не си спомняте кой съм… Кой ти помни чиновника…“

Казал така и махнал с ръка.

И докато говорел – зашарил с пръсти по масата с разпилените листове, шпалти и книги: уж гледал спокойно и приветливо, а пръстите му били хищни. Поетът стиснал зъби, защото това най не го понасял – някой да му рови в работите, но си премълчал заради децата.

„Ха! – възкликнал изведнъж онзи. – Може ли?“

Рекъл така и преди поетът да успее да каже каквото и да било, взел от масата пожълтяла книга, на която пишело „Reflections on the Revolution in France“.

„Едмънд Бърк?! – казал учудено. – „Записки по Френската революция“! Страхотно! Това – казал – да не е нещо първо издание?…“

Поетът отвърнал кисело, че, да – първо издание било – и че го бил намерил при едни букинисти в Лондон. После понечил да си вземе книгата, но Гешев небрежно си дръпнал ръката…

„Не спирате да ме изненадвате, господин Милев – казал. – Четете автор, който е против социалните революции… Много странно!…“

Другият агент вече бил прегледал легитимациите на поета, на съпругата му и на сестра му и го погледнал уморено, но Гешев му изсъскал да почака малко отвън и заразправял на поета, че като бил студент в Италия, също четял много за Френската революция… Та оттам знаел за реакционните теории на Едмънд Бърк.

Върнал книгата, отдето я бил взел, и после доверително прошепнал, че от всичко, свързано с Френската революция, най му било чудно как една революция е родила съвършения уред за екзекуции – гилотината! Изчел бил всичко, което успял да намери за гилотината, и бил поразен от това, че вождовете на революцията били загрижени смъртните присъди да се изпълняват някак си така… – по-хуманно някак си. Издавали стотици такива присъди, а пък искали смъртта да настъпва бързо!… Да не е като при обесването например, при което осъденият на смърт много се мъчи, преди да издъхне… Да не говорел за изгарянето на клада или разчекването с четири коня! А по това време смъртното наказание било все такова – или ще е обесване, или ще е изгаряне на клада, или ще е варварско разчекване. Само на по-първа ръка хора им отсичали главите със секира! Защото можели да си купят и милосърдие с пари…

На поета му се сторило, че дочува в шепота на оногова някаква студена алчност, но си премълчал…

„Иронията тук – продължавал агентът – е, че самият доктор Гилотен бил абсолютен противник на смъртното наказание. Обаче го викат и му заповядват да мисли и да предложи нов начин за умъртвяване… И не знам дали знаете, господин Милев, но всъщност самата гилотина като машина въобще не е построена от Гилотен. Друг я е построил – пак доктор, хирург… Антоан Луи се казвал. Този пък се обръща към един майстор на клавесини, немец, вече съм му забравил името…“

„Шмид“ – прекъснал го поетът.

„Моля?“ – стъписал се Гешев.

„Казвал се Тобиас Шмид – рекъл нервно поетът. – И не е бил майстор на клавесини, а на пиана…“

„А, така ли беше? – вдигнал вежди другият. – Вярно, че пианото и клавесинът са различни такова…

Ето нà, започнал съм да ги забравям вече тия работи… Както и да е… Та значи на седемнайсети април хиляда седемстотин деветдесет и втора година в десет чака сутринта направили първата проба на машината! Тъй да се рече, състояло се първото гилотиниране. И не знам дали знаете, но на изпитанието присъствал и палачът на Париж, казвал се Шарл Анри Сансон… Един вид – той да одобри машината или да не я одобри, ще върши ли работа, няма ли да върши… Ще да я е одобрил, понеже една седмица по-късно вече я използват по предназначение, така да се каже. А първият гилотиниран бил прост апашор, вагабонтин, дори не и бандит, да речеш, а джебчия или нещо такова… И знаете ли какво казва историята, господин Милев? Тълпата, моля ви се, останала страшно разочарована! Те хората нали били свикнали една екзекуция да продължава поне час, пък жертвата да се мъчи, да се тресе, да се гърчи, да се облещва, езика си да прехапва, при бесене дори да се насира, ще прощавате, а при гилотинирането – хряс! – и това беше…“

„Много интересно – взел да нервничи поетът, – обаче сега ако ме извините…“

„Секундичка – спрял го онзи. – Нека само да довърша, като съм почнал… Толкова отдавна не съм си приказвал с умен човек, та ще прощавате… Между другото – казал, – роднините на доктор Гилотен, той като умрял, тръгнали да молят правителството да се промени името на гилотината! И да не се казва повече „гилотиниране“. То и бездруго хората й викали едновременно и гилотина, и луизета, защото всички брояли за изобретател оня там Луи, а не Гилотен. Обаче от правителството им отказали. И знаете ли тогава какво направило семейството?“

„Не – изпъшкал поетът. – Какво?“

„Много просто – възкликнал уж нехайно Гешев, но очите му били мъртви. – Те си сменили името! А пък гилотина си останало – живот! Аз обаче друго бях почнал да ви разправям… Значи след като пробвали с тоя боклук, апаша, подкарали аристократите – Луи Шестнайсети, жена му Мария Антоанета, тоз, онзи, след туй подхванали и техните си хора… Въобще, започнало индустриално рязане на глави!

Само че тогава мнозина взели да разправят, че гилотинирането изобщо не е толкова хуманно. Имало доктори, които разправяли, че отрязаната глава още най-малко петнайсет минути остава жива! И сега в книгите, дето ги четох в Италия, е пълно с истории, в които очевидци твърдят, че са виждали как на отрязаната глава й се отварят и затварят клепачите, как очите мигат, как устата се отваря и затваря… – такива работи! Даже четох в една книга, че на Шарлота Корде, като й отсичат главата, лицето й изразявало недвусмислено негодувание от стореното. Това онзи, палачът Сансон го писал някъде си… Аз, естествено, ви казвам само каквото съм чел по книгите – лично не съм присъствал на гилотиниране, интересувам се чисто теоретически…“

„А аз пък друго знам – не издържал поетът. – Тази Шарлота Корде е правнучка на Корней!…“

„Нима? – зарадвал се Гешев. – На онзи Корней? Поета?!… Виж ти, виж ти… Това светът наистина ще вземе да се окаже малък, а?“

Свил рамене и дръпнал с удоволствие от цигарата. И попитал поета как я кара и какво става с „Жар“ – ще излиза ли, защото го чакал с голямо нетърпение. „Пламък“ ужасно му липсвал – точно тъй казал, че ужасно му липсвал! – и му се искало час по-скоро да тръгне „Жар“…

„Надявам се – казал бодро – да е като „Пламък“. След вашите статии – натъртил, – в „Пламък“ най ми харесваха статиите на Георги Василев. Много остро перо, много! Предполагам, че пак ще ви сътрудничи, нали?… Даже се чудя дали не можете да ме запознаете някой ден с този автор… Той нали се подписва и Шайтов?… Ужасно ми се ще да си поговоря с него!“

Поетът се сепнал, но не го показал – само изхъмкал уклончиво…

„То пък вас сега ви чака дело – рекъл съчувствено Гешев, – та едва ли ви е баш до мен. На четиринайсети май щеше да е, ако съм разбрал правилно… Аз мисля, че не е честно да ви съдят – къде пише, че тия новите поправки в зезедето трябва да имат обратна сила, не ли?… Но непременно ще дойда да ви слушам! Интересно ще бъде…“

„Да бе, интересно, дума да няма! – изпъшкал поетът. – По-добре да не беше! Но ще видим де, ще видим!…“

„Ще видим, разбира се! – казал делово Гешев и се огледал за пепелник. – Между другото, аз „Септември“ я имам. На книжка, едни приятелчета ми я донесоха. Та като ви мине тъпото дело, може да намина да ми я разпишете. Тогава ще се радвам да ме срещнете с Георги Василев, надявам се…“

И вече наистина си тръгвал, когато внезапно се сетил нещо.

„Апропо, господин Милев – прошепнал, – а пък индустриалната революция в Америка е родила електрическия стол! Аз, да ви кажа, имам чувството, че всяка революция първо изобретява уред за екзекуция, пък чак след туй мисли за закони. Не смятате ли?…“

Вдигнал шапка и си излязъл.

Поетът заключил вратата подире му, върнал се в кабинета с отрупаната масичка и стърчащата сред листи, книги и коректури пишеща машина и отворил прозореца. И като го отворил, кой знае защо му се сторило, че долавя в свежестта на прохладната априлска нощ и някакъв сладникав дъх. Не било уханието на дърветата, кипнали в пролетна резеда отсреща в градинката пред банята.

Било като миризма на леш.

И не точно на леш, а на изгоряла плът.