Емил Джасим: Издигането на учителския авторитет е една от най-важните ни задачи

Мислим, че всички знаем кой е Емил Джасим – защото добрата алтернатива се забелязва и свежият въздух се цени по време на мъгла. Ние имахме щастието да се запознаем лично с Емо в студиото на БНР преди разговор, свързан с реформи в образованието и нуждата за изследване на близкото минало. Освен всичко останало (програмен  директор на „Център за образователни инициативи“, съ-създател на платформата www.u4ili6teto.bg) Емо е учител, и то обичан – учител мечта! Как да не ти се учи история и то по начин, който не е обременен от отминали идеологии и овехтели методики? Той влага големи надежди в своите ученици и това очевидно му носи щастие и енергия. Има какво да научим от него освен урока си по история.

Снимка: www.capital.bg

Разкажи ни повече за професията на учителя в България. Защо реши да преподаваш?

Започнах да преподавам още на 20-годишна възраст, когато получих покана от моята учителка по история Веселина Вачкова (да е жива и здрава!) да я замествам в моето училище НГДЕК „Константин Кирил Философ“, докато е на специализация в Сорбоната за два месеца. Тогава мои учители, с които вече бяхме колеги, ми казаха, че май ми се получавало, но това беше само повод. Причината беше изключителното задоволство, когато виждах резултатите на моите ученици. След това няколко пъти замествах колеги, докато през 2005 г. не ми предложиха да замествам за две години. И така започна всичко. Вече съм в десетата си учебна година, преподавам в две училища и се чувствам много на място.

Освен това през 2007 г. Цветан Цветански от Център за образователни инициативи ме привлече да работя там, където съм и досега. С колегите от Центъра вече четвърта година обучаваме учители от цялата страна. В този смисъл наблюденията ми за учителската професия са от няколко различни гледни точки.

За българския учител мога да кажа много неща, но намирам за факт от особено значение, че е много загрижен за бъдещето на своите ученици, но е и с много смачкан авторитет. Издигането на учителския авторитет е една от най-важните задачи, които си поставяме с колегите от Център за образователни инициативи.

Можеш ли да отличиш общи харектеристики на поколението, родено след 1989-та година? Ти се сблъскваш всеки ден с него – какви са неговите език, лице, мечти?

Най-отличителната черта на това поколение е свободното мислене и ясното съзнание, че няма пречки да се реализират, където и да е. Това поколение е първото, което получи пълнолетието си в годината, в която станахме членове на ЕС, и не е чакало за визи за Европа. А това е от огромно значение, защото те бяха първите, които имаха възможността да учат в ЕС като европейски граждани веднага след завършване на училище. Честно казано, възлагам им огромни надежди и дано успеят да ги оправдаят.

Наскоро „Алфа Рисърч“ публикува данните от социологическо проучване, което изследва нагласите към комунизма днес. Резултатите са, меко казано, притеснителни.

94% от най-младото поколение (16–30г.) споделят, че не знаят почти нищо за този период. 40% от тях не могат да посочат дали краят на комунизма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена…

Акцентира се върху това, че паметта за комунизма избледнява. Боряна Димитрова от „Алфа Рисърч“ коментира, че това е съвсем нормално и че колкото по-назад се връщаме, толкова повече тя е избледняла. Не е нормално обаче, че „избледняващата памет не се замества от познания за този период“. Какви са твоите наблюдения? Знаят ли твоите ученици падането на коя стена бележи края на комунизма?

Ако знаят, е, защото съм ги научил (смее се). Сега сериозно – краят на комунизма и падането на Берлинската стена, ако са известни, то е от някаква обща култура и най-вече от семейството. За съжаление към момента в България се провалиха всички опити комунистическата идеология да бъде категорично обявена за тоталитарна и човеконенавистна така, както това се случи в Германия с националсоциализма.

И все пак има нещо хубаво в това, че учениците не носят кой знае какво знание за този режим. Това може да бъде най-голямото наказание за тези, които са го поддържали жив в продължение на тези почти пет десетилетия – да бъдат забравени.

В известен смисъл ще се радвам, ако младите не се интересуват кой знае колко от миналото, а повече ги вълнува настоящето и бъдещето. И въпреки това е добре да се помни, за да не се повтарят грешките. И тук идва ролята на историците.  От време на време да припомнят на обществото да си върне свободолюбивите рефлекси, защото е имало време, в което никой не е можел да мечтае дори за свободни избори, пазарни правила и конкуренция, възможност човек да преследва своето щастие чрез инициативността си… Надявам се наистина да успеем да запазим хем паметта за хубавото и лошотo, хем това да няма кой знае какво значение.

Историята се пише от…

…Историците и трябва да се пише само и единствено от тях. Те, от своя страна, трябва да са максимално обективни и академични в своите проучвания , за да се опитат да реставрират доколкото е възможно достоверно миналото.

Кое е най-важното събитие в историята на България в периода 1944–1989 г.?

О, със сигурност не мога да определя най-важното събитие. Всяко събитие се дължи на предпоставки, причини и поводи, а после на свой ред създава такива. Така сред най-значимите събития може да се наредят няколкото фактически фалита на България, дело на срасналия се с държавата комунистически режим, които довеждат до особено тежки икономически последици, които усещаме и днес.

Николай: Когато бях 6-ти клас (2002 г.), училището ми все още миришеше на соц-времената – с мозайките по стените и старите чинове. Има ли промяна днес и доколко е важно институцията на училището да се откъсне от това наследство?

С промяната на мисленето ще дойде и чисто материалната промяна. Да, промяната на старото възприемане, че училището трябва да подготвя само „кадри“, ще дойде бавно, ще бъде трудно и ще трябва да мине да стане устойчиво. Но това не значи, че тази цел не трябва да се преследва упорито. Смени ли се въприемането на това каква е функцията на образованието, материалната промяна ще последва достатъчно бързо.

Рая: Всеки от нас си спомня своите добри учители и това, че понякога най-важните уроци липсват от учебниците и се научават в междучасията. Моите учители ме запознаха с поезията на Константин Павлов, разказаха ми за първите протести на майките в Русе през 1987-ма, обясниха ми защо протестираха на жълтите павета през есента на 2007 г., а не бяха в класните стаи. Кои са най-важните уроци, които научават твоите ученици в междучасията?

Хà, това е трики! Трябва да питате тях. Говорим много за случващото се в света и историческия му контекст. Обсъждаме и българската съвременна култура – музика, театър, кино. Защото, както са казали римляните, non scholae sed vitae discimus („не за училището, а за живота учим“). Най-важно е учениците да добият един, нека го наречем, санитарен минимум от знания по предмета, но жизнено важни умения за живота. Иначе тъкмо в часа винаги слушаме музика, която в 90% от случаите е класическа, а в останалите – съвремена, но все пак хубава.

Кой е най-важният урок, който ни предстои да научим като общество?

Най-важният урок, който се надявам да усвоим, е, че има морал в политиката, а оттам и във всичко останало. Това най-много сякаш липсва вярата, че има принципи, начала, които са такива именно защото не се променят. И основен такъв принцип е отликата между добро и зло.

Какво кара младите хора да поемат инициатива? Единствено училището и семейството ли имат заслуги за това?

Не мога да дам категорично мнение дали семейството или училището имат превес в насърчаването на младежката инициативност. Струва ми се, че като във всичко, и в това трябва да се търси балансът между двете. Все пак към момента ми се струва, че добрият семеен пример дава повече увереност на един млад човек в това да бъде инициативен. И със сигурност свободата да го направи.

Преди няколко дни беше открит паметник  на Георги Марков на пл. „Журналист“. Колко е важно да се познава и чете Георги Марков в училище? Учениците знаят ли кой е той? Мислиш ли, че неговият прочит би могъл да помогне за по-точното „диагностициране“ на съвременното българско общество?

Не искам да говоря от името на всички учители и да давам мнение за всички ученици. Моите ученици научават в даден момент кой е Георги Марков. Вярвам, че историята му е много показателна за начина, по който действа комунистическият режим спрямо несъгласните. Всъщност личните истории и изкуството дават определено много важна гледна точка на учениците за случвалото се в този период. Темата за падането на комунизма винаги откриваме с филма „Good bye, Lenin“ и с препоръката да гледат „Животът на другите“. Така стигаме и до темата за Георги Марков.

Харесва ли ти тази свобода?

Много съм щастлив, че живеем наистина свободно.

Преди две седмици в рамкките на инициативата „25 години свободна България“ имах открит урок с ученици от СОУ „Екзарх Антим І“ и попитах учениците дали си представят как някой може да управлява 10 години, в които се произвеждат избори с един и същи кандидат. Тези тийнейджъри не можеха  изобщо да си въобразят дори,  че Тодор Живков е управлявал 33 години по този начин. Чудеха се защо родителите им не са протестирали. Този пример е много красноречив как младите хора в България сякаш имат вече генетично заложен граждански рефлекс.

Умните и знаещи ученици на СОУ „Екзарх Антим I“ направиха открития урок за митовете за комунистическия режим особено интересен и забавен.