Дискусия с един учител за народното творчество и народната просвета

Събота вечер е, а социалните мрежи избухват с патриотични напъни покрай второто място на „нашите деца“ на Евровизия и очакването на боксовия двубой между Пулев и Кличко. Отново на немска територия, но малко пò на югоизток от Хамбург, сме се събрали 30-40 души в Българския културен институт в Берлин, а поводът е дискусия с един учител за народното творчество и народната просвета. Или поне така е кръстено събитието във Фейсбук.

В Българския културен институт, Берлин.
Снимка: Елена Карагяурова.

Не, Камен Донев няма пръст тук. Замесените са българското студентско обединение в немската столица – „Хъшове”, което спомогна за организирането на дискусията, както и Евгений Димитров – не Маестрото, а Даскала. Съвсем доскоро пребиваващ в Берлин и учещ политически науки в Свободния университет в града, Евгений от три месеца е учител по програмата на „Заедно в час“ в Пирдоп. Това е неправителствена организация, която цели подобряване на нивото на образованието в българските държавни училища чрез обучаване и вкарване на млади и образовани хора като преподаватели в класните стаи за срок от две години. Евгений реши да си вземе кратка почивка от класната стая и да ни погостува за един уикенд тук, за да „ядем кюфтета, вино да са лей“, но и да поговорим за настоящото му поприще, за трудностите и премеждията пред българския учител, за състоянието на образователната система… и за надеждата, че процесите са обратими.

Евгений Димитров – не Маестрото, а Даскала.
Снимка: Елена Карагяурова.

Дискусията с Евгений беше като отрезвителен шамар за всеки, който е в следното положение – идващ от голям град, със стабилна семейна и приятелска среда, завършил хубаво училище и можещ да си позволи да следва на Запад. Сблъсъкът с реалността на малките населени места в България, по-ниските хоризонти, недоимъка и разяждащата индивида социална среда спукват елитарния балон, в който се реем. Евгений ни очерта една съвсем истинска картина на ученици в горните гимназиални класове, които трудно четат и пишат; на деца със сериозни заболявания като дислексия и синдром на Даун, изискващи специални учебни и педагогически грижи, с които обаче не се работи отделно, а са, общо взето, зарязани на произвола в класната стая; на незаинтересованост, агресия и демотивация; на липса на каквито и да било изградени навици за учене; на мечти, нестигащи по-далеч от пределите на малкия град; на разбити семейства, сираци и родители, които гонят собствените си деца от домовете си; на учители, които са вдигнали ръце от ученици си с идеята, че „те толкова си могат“.

И в същото време разказът му беше пълен с надежда и позитивизъм, с много примери, че всичко това може да бъде променено, ако се полагат непрекъснати усилия и ако се намери правилния подход към всяко отделно дете. Евгений ни разказа за невероятни промени в поведението на деца, на които е обърнато внимание – ученичката, която довчера се е държала арогантно и невъзпитано, днес вече седи на първи чин и прави забележка на останалите, за да се държат прилично. След един-единствен внимателен и човешки разговор с родителите ѝ, в който им е показано уважение и желание да се помогне на детето. Или пък момчето с дислексия, което след няколко индивидуални упражнения престава да се страхува да говори на английски пред класа и вече взима участие в упражненията. Или децата, които съвсем доскоро не са разбирали защо трябва да ходят с тетрадка и учебник в клас, а днес вече си записват по-важните неща с червен химикал.

Всички тези малки успехи Евгений е постигнал постепенно, с много труд, любов към работата и учениците си, с постоянство. С приемане на реалността такава, каквато е, без да съди учениците си за начина им на разсъждение, мирогледите им или факта, че единственият ролеви модел, който имат, е Фики Стораро. Без видяното в класната стая да води до краен негативизъм и отчаяние, а напротив – с изграждането на съзнание и убеждение, че всичко това би могло да бъде променено. Знам, че звучи адски клиширано и изтъркано, но въпреки това смятам за уместно да се напомни, защото имам чувството, че сред повечето българи, дори и образованите такива, няма изградено разбиране за това как реално може да се случи промяната. А именно – с активното всекидневно ангажиране с малки локални каузи и методичното градене стъпка по стъпка: Евгений не е излязъл на протест за „повече морал“ в образователната система (макар и да има всички основания да го направи!), а наместо това се опитва да убеди учениците си да носят тетрадки в клас. И успява.

Заедно.
Снимка: Елена Карагяурова.

„Не е задължително да ставате учители, за да помогнете на образователната система по някакъв начин. Всеки може да намери как да е полезен и извън класните стаи“, завърши дискусията Евгений. Някой може да прецени да подпомага платформа за кариерно ориентиране на ученици като Wishbox, друг ще бъде пленен от каузите зад онлайн образователни портали като Уча.Се и Khan Academy например. Възможностите за положително влияние върху процесите във всяка проблемна сфера в България са десетки, но най-важното е хората да повярват, че нещо зависи от тях и че има смисъл да опитват, вместо да изпадат в мрачен песимизъм.