Да разгадаеш София

София бе промяна. Когато дойдох да живея тук, си мислех, че това е просто продължение в добра посока. Оказа се обаче, че трябва да срутя много от стените на старите си навици, за да имам свое място в нея. За да не бъда част от масовката. Трябваше да се преоткрия за самата себе си. Но първо се изгубих. Месеци наред бях погълната от шум, който не разбирах, но нямаше как да избегна, защото той е навсякъде около мен. Шумът на останалите, които просто не могат да живеят по-тихо.

Наскоро намерих дневника си, в който рядко се сещам да пиша, но едно от последните включвания е от октомври 2013 г. с локация Студентски град. Беше първата седмица от живота ми в София. И сега, като чета редовете, усещам силното негодувание, което тогава се породи в мен. Наблюдавах как млади хора, току-що получили възможността да започнат живота си, да търсят, да откриват, да се освободят от статуквото на малкия град, всъщност се стремят с всички сили към неговото запазване. Намирах се в една изолирана територия със свой собствен ред. Бях принудена да вляза в рамка. Отново. Всеки наоколо градеше малка крепост, в която да се чувства на сигурно.

Сигурност в кутия.
Снимка: ValkoSlavov © Streeters

А сигурно е да имаме модерни заведения, в които ходим три пъти седмично и да се тагваме с гаджето или дружките си за социалните мрежи. Сигурно е да си стоим възможно най-много време тук и да не мърдаме, че току-виж може да станем като „ония софиянци“, дето се надуват. Но какво изобщо означава „сигурно“, когато си на 18, 19, 20 години? Защо им е на тези хора това, когато могат да се впуснат в динамиката на безброй възможности, да започват и да се отказват, без да бъдат задължени в каквото и да е било. Защо в България следваме заучено поведение и защо няма съпротива? Съществува ли някаква сила на навика от преди 25 години, която все още витае във въздуха и задвижва ежедневието ни, или търсим оправдание за мързела си да се раздвижим? Много въпроси имах и в онази първа седмица на пребиваване в новия си дом. Със сигурност знаех, че не това искам да са моят живот и моята София.

Прекарвах възможно най-дълго време в университета, но скоро разбрах, че и там работи стара схема. Разхождах се из централните улици, но те не ми споделяха нищо. А истината е, че аз самата се бях спотаила и замлъкнала. Не го осъзнавах тогава. Чаках промяната, чаках да разбера какво е да живееш в София. Но този град не дава нищо ей така. Пълен е със сгради и паметници, но много от тях са изпразнени от дух. И търси хората, от които да вземе своя заряд. Трябва да си готов да изтръгваш от себе си и щедро да раздаваш, за да започне да ти разкрива своите тайни съкровища. В противен случай оставаш поредния самотник в столицата, без свое място. Сега разбирам, че съм почувствала тази липса в себе си и тя ме е подтикнала да търся. Хора. А тези, които нямаше как да пропусна, бяха хората на площада.

На площада.
Снимка: Гергана Динева

На първите свои протести мълчах. После виках, но не разбирах това викане. Усещах само, че нещо в държавата ни не е редно, и знаех, че е правилно да съм на онзи площад. Истинското разбиране дойде после, когато осъзнах, че е важно не само аз да съм, но да бъда с хората там. Преди това идеята за „ние“ убягваше в съзнанието ми.

Мисля, че не само за мен е така. В окупирания Софийски университет си спомням множеството, подобни на моето лица, в които виждах как претеглят всяка ситуация и преценяват себе си в нея, мислят за следващата своя крачка. Но не и за нашата. И до ден днешен не мога да си обясня как това се промени. Може би не за дълго, но със сигурност имаше моменти на прозрение. Моменти, в които захвърляхме себе си и се намирахме в безвремието на най-чистите си пориви. Без план правехме и гледахме в една и съща посока. Просто защото това бе естественото ни състояние.

Спомням си онази прохладна ноемврийска утрин, когато за пореден път извървяхме заедно пътя от Университета до сградата на Народното събрание. Пореден, а за мен различен. Без павета, без огради. Вървейки, усещах само погледите на странични минувачи, дочувах призивите: „Спрете, не знаете срещу какво се изправяте“. Но знаехме. Знаех. Всяка крачка, вик, мълчание бяха избор. Не какво да правя, а коя да бъда. Странно е чувството, когато въздухът в центъра на София е по-свеж от този в планината, а денят е по-ярък през одеялото от облаци. Стоя пред познатата бяла сграда, а тя става все по-малка и по-малка. Защото е моя и мога да я правя каквато си поискам. Тя вече няма своето владение над мен, както когато аз бях малка – минавах покрай нея и ме обземаше чувство на монументалност и величие, лъхащо отгоре и всяващо ми страх и подчинение. А малка бях седмица по-рано. Друг урок, който по-късно научих, е, че това не е възраст и много хора цял живот избират да са малки. Тогава се опълчих вече напълно осъзнато.

Полет над града.
Снимка: Гергана Динева

Минавам покрай баща и син Славейкови и те ми говорят, патриарх Евтимий призовава, жълтите павета под бившите заграждения вече дишат спокойно и оплакват своите рани, Народният театър милва децата си в градинката. И целият град е жив. Аз съм жива в него. За мен той се промени, защото сама ме накара да се променя. Накара ме да избера какъв искам да го виждам.

Такава е София – все още една голяма загадка. Помага само на онези, които търсят пътища, за да я разрешат. В това е мъдростта ѝ.