Цветна революция!

През 2000 г. общината в Тирана стартира инициативата „Завръщане към идентичността“ под патронажа на Еди Рама – тогавашния кмет (бивш художник), а понастоящем премиер на Албания. Под ръководството на Рама било възложено поредица от ярко оцветени изображения да бъдат изрисувани на фасадите на бившите държавни жилищни комплекси. На мястото на сивата шир, която често се асоциира с (пост)социалистическите градове, един посетител на Тирана днес може да очаква да се натъкне на омайващ ареал от сини, розови, жълти и зелени тонове, аранжирани в зиг-загообразни и въртеливи линии по фасадите на сградите.

Обрисуването и украсяването на жилищните сгради от социалистическия период е феномен, засвидетелстван в цяла Централна и Източна Европа – от изумителните геометрични шарки на Тирана до многоцветните рисунки на плажове, полета и планини, намиращи се в често фотографирания квартал Роменское, близо до Москва. На други места освобождаването на плановия контрол е позволило (или довело до) появата на все по-еклектични архитектурни стилове, слагащи края на естетическата еднообразност, която е често споменавана като отличителна черта на социалистическия урбанизъм. Изместването към все по-комерсиализираните градски центрове, реклами, билбордове, улични пазари и павильончета, които изникват като гъби от 1989 г. насам, придават наситеност на цветовете и разнообразие на изгледите на градските пейзажи.

Изрисувани къщи в Тирана. Източник: Мерлин и Ребека

Изтоник: Дейвид Дуфрезне,Flickr.

Жилищен квартал Раменское, Москва. Източник: www.darkroastedblend.com

Рамковият мотив на постсоциалистическия преход е оформен от „завръщането към цвета“. За Карл Шльогел, Москва, някога „най-сивата столица на света“, сега се е превърнала в „един Вавилон с преливащи се цветове“. А във Варшава „алхимията на пазара“ е разнообразила улиците с нови, „грабващи вниманието забележителности“, чиито „неонова яркост и синтетични цветове, изглежда, само подчертават сивотата и вехторията на вече зачезващия социалистически град.

По време на годините на Студената война коментатори и от Запада, и от Изтока по идентичен начин ползват „сивотата“ на социалистическия град като готова метафора за социалната, културната, а също и за търговската репресия – монотонността, еднаквостта и бледостта на политическия пейзаж, довели до физическите такива. През 1954 г. например Леополд Тирманд, варшавски писател, известен с  дневниците си, пише за „монотонните, еднакви, гигантски жилищни кутии с колони, оръдейни кули и алегорични фигури“, които били строени в града. „Тези сгради ще служат за жилища, офиси и хотели. И все пак е невъзможно човек да си представи, че те ще имат неонови надписи, реклами или какъвто и да било индивидуален акцент. Отчаяните следвоенни антагонизми произведоха това абсурдно и грозно място, където всяка аптека, сладкарница или бутик споделят един и същ, едноформен външен вид“.

Според Чеслав Милош – полски поет и по-късно нобелов лауреат – дори градските жители били станали „еднакво сиви и еднакво бедни“ поради хроничната липса на много стоки и страха, който „парализирал индивидуалността и карал хората да се нагласят колкото могат повече към преобладаващия начин на обличане, жестове и изражения на лицето“.

Реклами във Варшава, Полша, 2012. Източник: Музеят за модерно изкуство във Варшава

Реклами във Варшава, Полша, 2012. Източник: Музеят за модерно изкуство във Варшава

Експлозията на цветовете в постсоциалистическата градска среда е започнала ясно да символизира повторното изплуване на индивидуалността и плурализма, свободата и свободния пазар в периода след 1989 г. Започвайки с грузинската Революция на розите през 2003 г., в областта започват да се появяват ярко нюансирани „цветни“ революции, наподобяващи франчайз на Benetton – „оранжевата“ революция в Украйна през 2004 г. или розовата, лимоновата или революцията на лалетата в Киргизстан през 2005 г. Менинг критично забелязва, че за известен период „почти всеки политически жест в Близкия Изток, дори слабо асоцииран с демокрацията, е бил също наименуван като революция, свързана било с цвят, било с цвете или лесно запомняща се „цветна“ фраза, революционна марка, проправяща си необратимо път през сивите, помръкнали части на света, през падащите като домино диктатури.“

Колкото и интуитивен да изглежда разказът за прехода от „сивото“ (еднаквостта, бледостта и тоталитаризма) към „цветното“ (плурализма, спонтанността, свободата и комерсиализацията), той е силно проблематичен. Цветът и в буквалния, и в преносния си смисъл не е отсъствал от социалистическия град, и пъстрото настояще – независимо от жизнерадостния си външен вид, не е лишен от конфликти и спорове.

В предишния случай (или поне в полския) много от визуалните характеристики на комерсиализацията – рекламите, неоновите надписи, примамливите екрани, са усвоени от градския пейзаж в края на 50-те години. Може би най-известните сред тях са емблематичните варшавски неонови надписи, на които в последно време има посветени музей и документален филм. Неоновият музей е един от няколкото такива музеи или изложби, като „Сиво в цвят, 1956–’70 г. Културата от периода на Гомулка“(Szare w kolorze, 1956–1970. Kultura okresu komu gomułkowskiego) – изложба от 2000 г. в Националната галерия „Зачета“, или „Цвят за Републиката“ (Farbe für die Republik) – изложба от миналата година в Немския исторически музей. Те представят по-„цветните“, по-игривите и ежедневните аспекти на социалистическия живот, толкова често отбягвани поради непрестанния фокус върху политическата или ограничената и ограничаващата парадигма на „тоталитаризма“. Farbe für die Republik например показва оцветени фотографии от периода (показани по-долу), докато изложбата Szare w kolorze възстановява разнообразието от места от всекидневието от 1950-те до 1960-те – интериора на жилищните блокове, студентския джаз и нощните клубове, малките частни галерии, които първи показват абстрактни картини след изоставянето на социалистическия реализъм през средата на 1950-те и интериора на „млечен бар“ (bar mleczny), традиционни заведения, посещавани от работници и студенти.

Изложба на неонови надписи във Варшавския неонов музей. Неоновите надписи са въведени за пръв път в края на 1950-те с популярното списание „Stolica”, започвайки кампания за „неонизирането на града“. Източник: Илона Карвинска

Източник: уебсайт на Неоновия музей, колекция

Неонови надписи по ул. Маршалковска, Варшава (1974г.) Източник: уебсайт на Неоновия музей, колекция.

В днешно време „цветът“ – в множеството си нюанси – служи за рамкирането на поредица от задълбочени дебати относно случилите се социални, културни и икономически промени в тези страни през изминалия четвърт век. Може би най-красноречивият пример за този спор за „разноцветното настояще“ във Варшава е инсталацията под формата на дъга (tęcza), проектирана от художничката Юлита Войчик през 2012 г. Докато първоначално инсталацията е била предназначена да предвизвика спонтанни чувства на радост, мир и любов, тя е била интерпретирана – от крайно десни активисти и по-консервативни членове на католическата църква – като алюзия за цветовете на знамето на ЛГБТ, и съответно е била събаряна и възстановявана няколко пъти.

Другаде, рекламите, екраните, пазарите и павильоните – които са били отстоявани от Тиманд, Милош и др. като антидот на предполагаемата еднообразност и бледост на социалистическия град – са станали източник на дебати. В годините непосредствено след 1989 г. рекламите, уличните пазари и павильоните, често нерегулирано, разцъфтявали по градския пейзаж. Подвижните сергии станали повсевместна градска мебел и в някои райони все още не е необичайно да се видят големи банери, закриващи целите фасади на сгради въпреки прозорците. Хаотичната и некоординирана природа на такова развитие предизвиква критика от множество посоки, с безбройни чувства на носталгия за по-чистата и по-контролираната естетика от социалистическия период. Безпокойство в Москва е довело до забраната на всякакви реклами, закриващи фасадите на сградите, от 2011 г. насам.

Превод на статията от английски: Симеон Младенов