Царевичният остров: Борбата с природата в постедемския космос

Снимка: “Царевичният остров” (2014), реж.: Георгий Овашвили

„Царевичният остров“ (2014 г., носител на „Кристален глобус“ от фестивала в Карлови Вари & грузинското предложение за тазгодишните Оскари) е вторият филм на Георгий Овашвили, с който той се утвърждава в списъка на най-добрите и актуални съвременни европейски режисьори, показвайки по радикално минималистичен начин сложните и многопластови взаимоотношения между човека и природата в рамките на едно, „едва прохождащо, пост-едемско“ пространство. „Островът“ на Овашвили е един от малките такива, които „се появяват“ всяка пролет по течението на реката Ингури (заради пониженото й морско равнище), на оспорваната териториална граница между Абхазия и Грузия – традиционна арена на военни действия.

Тъй като въпросните парчета земя са изключително плодородни, местните земеделски стопани живеят за известно време на тях всяка година, надявайки се да съберат достатъчно царевица до есента, за да могат да оцелеят през зимата. Такъв е битът и на главните герои в лентата – възрастен мъж и неговата внучка, помагаща му в работата на островчето. Те съжителстват в почти непрекъснато сънно мълчание, изразяващо в пълнота „всичко необходимо“, като думите са в решаваща степен излишни и „външни“ на близостта им. Камерното пространство, което Овашвили изгражда на малкия празен остров, не оставя място за тайни – всеки жест и поглед о-значават нещо. В една почти приказна, митологична територия хората все още могат да се разбират и изграждат непоклатими емоционални връзки помежду си без думи.

Именно в това се изразява „пост-едемския“ характер на изплувалия от водата остров – той е ничий (както казва дядото: „Той е на своя създател“) и поради това могат да се видят точно и ясно онтологичните закономерности на един току-що „грехопаднал свят“, в който човек тепърва ще се (учи да се) бори с живота, оцелява, обича и умира. Времето постепенно започва да превръща това пространство от „божествено“ в човешко. Колкото повече живеят и работят на острова старият мъж и внучката му, толкова повече се губи и магията/сакралното (предназна)значение на това доскоро „недокоснато от човешка ръка“ парче земя. Лека-полека започва да се появява тягостното усещане, че героите са заобиколени от невидими опасности, които заплашват не само чистите и непосредствени отношения/връзки между тях, но и „девственият душевен космос“ на младото момиче, чиито очи все по-често срещат насрещните жадни погледи на грузинските войници, които понякога преминават край острова.

Чувството за обреченост и предстоящо „прогонване от рая“ се засилва и от това, че дядото спасява ранен мъж, намерил убежище сред вече порасналата царевица. След време се разбира, че непознатият е бил ранен в престрелка с грузинските военни части, които до края на филма нееднократно го издирват на острова. Въпреки  това  старецът не го предава – едно на пръв поглед парадоксално и „безсмислено“ своеволие, израз на хуманното му желание да запази последните частици от „изгубения рай“ в човека („светът и природата са жестоки, обаче хората имат избор да не са“). Така островът се превръща в нещо като „Аврамов дом“ – библейски мотив, засилващ се от факта, че в един от случаите, в които идват грузинските войници да издирват ранения мъж, дядото ги посреща с най-добри чувства, предлагайки им вино.

Снимка: “Царевичният остров” (2014), реж.: Георгий Овашвили

Стремежът на стареца да запази „райското“ в отношенията между хората се отразява по парадоксален начин и на неговата внучка. Заради вниманието, което получава, тя се научава да разбира и усеща силата на удоволствията, страстта и плътта. След като първоначално проявява открита неприязън към ранения войник, тя постепенно започва да се опитва да привлече вниманието му – обстоятелство, заради което дядо й я отпраща от острова, докато войникът не си тръгне. „Царевичният остров“ се превръща в една директна и минималистично изградена метафора за света – преходен и обречен, за който обаче човек е длъжен да се бори, опитвайки се да запази единствените неща, които „нямат начало и край“, а именно трансцендентните/божествените (като красотата, жертвата за другия и истинската любов).

Другата базисно важна и централна тема във филма (която показва на зрителите, че краят му ще е неумолимо трагичен), е самият сблъсък между човека и природата. Още в самото начало на лентата става ясно, че старецът отдавна е разбрал, че животът е постоянна борба с един непрекъснато рушащ се и тлеещ/тленен свят. Първото нещо, което той прави на острова, е да запали свещ и да се помоли, непроявявайки и най-малък интерес към смайващата красота на заобикалящата го природа. Природа, която постоянно създава усещането, че е изпълнена единствено с дарове и блага, достъпни за всеки (почвата е повече от плодородна, а мрежата, която старият мъж хвърля във водата, се пълни винаги с риба). След първата буря, която връхлита острова, обаче се разбира, че това „съвсем не е така“. Дядото и неговата внучка не могат да направят много/нищо изправени пред прекомерната жестокост и сила на един вечно умиращ свят. В „постедемския космос“ природата, макар и запазила своята красота, е изгубила връзката си с вечността, което я превръща в тлееща и бавно поглъщаща хората/човешкото „материя“.

Въз основа на горепосоченото Георгий Овашвили играе умело с мотива за „жертвената жрица“, която внучката олицетворява. В един от малкото епизоди на „природно-онтологичен съспенс“ в лентата, младото момиче влиза да се къпе във водата, която почти незабавно сякаш я поглъща и се опитва да я удави. За подобен сюрреално магичен момент, разбира се, липсва рационално обяснение. Момичето в края на краищата се спасява, което показва, че природата все пак не е върховният и единствен господар на света, не е самодостатъчното „царство на Антихриста“ (по фон Триер), а е подчинена на още по-красиви и „нелогични“ от собствените си закони, детерминирани от свободата и разкъсана между хаоса на вечно и актуално извършващия се („само-актуализиращият се“) първороден грях и кръста на истинното, жертвено битие.

В края на „Царевичният остров“ бурята се завръща с пълна сила и потапя острова, но водата така и не успява да погълне полагащото й се жертвоприношение. Момичето се спасява, а с него и – вярата и надеждата. На „Островът“ на Овашвили (своеобразна и задочна реплика към едноименните филми на Ким Ки Дук и Павел Лунгин) природата е обезличено/обезличаващо жестока и дава на всекиму полагащата му се по законите на самото съществуване смърт, но над подобна справедливост неизменно стои разпъната милостта, която е свобода, своеволие и дух.